Първите ми 42 км

Когато Дъглас Адамс пише своята книга „Пътеводител на галактическия стопаджия“, той вмъква в нея една централна шега, която през годините става по-известна от самия роман:

„42 е отговорът на Въпроса за живота, вселената и всичко останало“.

На въпроса защо избира 42 за отговора на Ултимативния въпрос за смисъла на живота, Вселената и всичко останало, Дъглас Адамс отговаря - "Защото е забавно число".

А Стратега Наков толкова обича да му е забавно, че успя да накара една 42 годишна жена да избяга първите си 42 км – мен. След месеци кандърдисвания, той ме нави да участвам на цял маратон в Ст. Загора. Е, трасето не е най-доброто за първия ми маратон – очакват ме много баири и вятър. Но аз се успокоявам с мисълта, че като започна с трудно трасе, оттам напред ще ми е по-лесно да свалям времето за бъдещите си резултати за маратон. Имам месец за подготовка, което хич не е много, но Митко ми прави планче и работим с каквото имаме.

Месецът отлита и в сутринта на маратона съм готова. Направила съм всичко, което съм прочела в „Бягане за здраве“. Намазала съм си стъпалата с вазелин и крем “Здраве”, посипала съм си бебешка пудра там където трябва, и съм си намазала вътрешната страна на бедрата пак с вазелин, „за да не се протъркам“. Така и не разбрах какво точно предпазих от протъркване, но щом са го писали в групата, аз изпълнявам стриктно.

В главата ми кънти гласът на Зорница. Тя ми е оставила гласово съобщение, в което ме уведомява, че стената на 35тия км, от която мен много ме е страх, съществува само за слабаците, които не са тренирали.

Емо ще седи на една маса точно след като минаваме през старт/финала (което ще направим общо 4 пъти) и ще ни дава предварително подготвените напитки и гелове. Идеята е на идване към финала да му извикаме какво да ни приготви, преминаваме през старт/финала и направо кацаме на „неговата“ масичка, където той ни е приготвил съответните гел или напитка. Така смятаме да намалим времето, в което сме спрели на пункта. Като че ли всичко е под контрол.

Първите 21 км са леки и забавни. Бягаме си с Наков и обсъждаме хората около нас. Тъй като трасето е 10.5 км, на него се въртим хората от всички дистанции и има много за обсъждане. Основно обсъждането е актуализация на личните ни списъци с „Топ 3 най-привлекателни бегачи“ и „Топ 3 най-привлекателни бегачки“, за които ще ви разкажа някой друг път. Иначе ролята на Сашо е да ме спира да не се юрвам, което той прави успешно. Непрекъснато ми напомня, че „има още страшно много“ и от време на време ме кара да забавя. Дори е джентълмен и като излезе вятър, излиза пред мен, за да го смекчи. А, забравих да кажа, че моята супер-сила е да контролирам посоката на вятъра. Винаги успявам да го насоча срещу себе си. Особено, ако изкачвам баир, което правех в голяма част от бягането в Ст. Загора.

Обещала съм си предварително 3 неща:

1/първата половина ще бягам леко

2/ на всеки пункт ще спирам за напитки и ще се насилвам да приемам гелове ( които по принцип мразя)

3/Няма да се юрвам да гоня някой, ще се гледам само себе си.

От стриктното изпълнение на точка 2 се появява проблем – водата, която пия на всеки 5 км започва да иска да излиза от мен. На обръщането на Метро има тоалетна, но аз всеки път я отминавам с кламбучкащ мехур, обещавайки си да я посетя на следващото преминаване. Отвътре ме яде, че така или иначе ми отнема много време в спиране по пунктовете – ако отида и до тоалетна, това ще ми добави поне минута към времето. Господ е милостив обаче и ме разсейва от мъката от пълния мехур с нова мъка – малко след 25тия км усещам как палецът на десния ми крак е разранен и всеки допир на палеца ми с обувката ми ме прерязва– поглеждам надолу и виждам, че предната част на дясната ми маратонка е цялата в кръв. Добре поне, че избрах да бягам със старите MetaSpeed Sky, които отдавна са приели формата на крака ми. За малко да залитна по идеята да бягам с новите ми, които са по-готин цвят и за които си бях приготвила едно съответстващо електриково-жълто потниче. Но те са на 10ина км и въобще не са разтъпкани. Бях на кантар, но съм благодарна, че това се оказа един от редките пъти в живота ми, когато здравият разум успя да надделее над суетата.

Последните две обиколки вече е време да се разделим с моята ракета-носител Сашо и започвам да си бягам сама. На поредното обръщане при тоалетните със сетни сили успявам да си наложа да не спра и да не си губя времето с ходене до тоалетна. Когато мисля по този въпрос временно забравям за режещото усещане в палеца ми, а когато много ме заболи палецът се разсейвам с въпроса с пълния ми мехур, който тежко се премята наляво-надясно по вътрешностите ми.

Към това се добавя и фактът, че някакъв подъл, подъл бегач-крадец ми е откраднал гелчето от пункта ни за подкрепа, под носа на моя съпорт Емо. Вече мога да си набавя енергия единствено от вълшебната напитка по рецепта на Надежда – вода с мед и лимон. Разбрали сме се с Емо като наближавам масата да му извикам отдалече какво да ми приготви. При поредното приближаване, знаейки, че нямам вече гел му изкрещявам да ми приготви шишето с медения разтвор:

 - МЕД! МЕД! МЕД!- викам с всички сили към Емил

Ей тук на тази снимка точно това викам:

Емо ме гледа безпомощно и ръкомаха някакви въпросителни към мен.

-МЕД бе, Емиле, МЕД! – яд ме е, че трябва да си хабя енергията в крещене.

В отговор Емо си клати показалеца отрицателно. Този жест аз ужасено ( и за щастие погрешно) го разшифровам като: „Вече не разполагаме дори и с мед“!

Идва ми да го заколя – и меда ли сега е оставил някой бегач да ми го открадне?? Как да бягам 42 км без да вкарвам никаква енергия в себе си? На тоя моя мъж ще му изнесат държавата под носа и той няма да забележи!

Въртя си през старт/финала, отивам до масата и виждам шишето ми с мед. Слава Богу, Крадецът-на-Чужди-Гелчета още не е успял да си сложи гнусните крадливи ръчички и върху него. Прегракнало питам Емил толкова ли беше трудно да ми подаде едно шише с мед???

А „МЕД“ ли съм била грачила – просветва му на Емо – той си мислел, че му викам „ПЕТ“!. И затова ми поклащал отрицателно пръст – защото съм вървяла ШЕСТА в класирането, а не ПЕТА.

Отнема ми няколко секунди да асимилирам какво въобще ми казва.

Божееееее,…… ама Емо сериозно ли си мисли, че всеки път като преминавам през старт/финала, аз крещя с всичките ми останали сили цифрата на позицията, на която си въобразявам, че съм във временното класиране. Ей тъй, за всеки случай - ако случайно някой съдия не ме е записал - да му напомням-„ПЕТ, ПЕТ, ПЕТ…….!“

Започвам 4тата, последна обиколка на 10.5 км-овото трасе. Моят приятел вятърът продължава да се върти точно с моето темпо и с точно противоположна на моята посока. Но това, заедно с пълния мехур който от време на време леко започва да се поизпразва , както и кървавия палец, са общо взето всичките физически несгоди, които изпитвам в момента.

Вървя си с горе-долу равно темпо и не се чувствам кой знае колко зле. Но все пак е едва 32ри км а, невидимата стена идвала на 35ти. Покорно, като агне на заколение, чакам да се ударя в нея на 35тия км... хм…нищо….. 35 км и половина….няма ми абсолютно нищо.

Сещам се, че при някакви хора идвал на 36ти, може пък да съм между тях….36ти км минава и отминава и аз продължавам да се чувствам нормално. 38 ми ми е малко по-тежък, тъй като се пада изкачване на баир, а вятърът си доведе и подкрепление - градушка. Но вече няма метеорологично условие, което може да ме впечатли на точно този маратон.

Последният км чувствам как краката ми доста натежават, но усещането не е по-гадно от това да бягам на което и да е трасе от Трейл Серията, примерно. Лявото ми стъпало крампира, но аз вече виждам финалната арка. Тичам към нея, провличайки крампиралото стъпало. Няма да позволя да си разваля бягането в последните метри. Пресичам финала с изтерзана физиономия. Избягала съм първия си маратон за 3:27:21.Емо ме прегръща.

А на мен не знам защо ( може би в качеството ми на човек, който обича да крещи ПЕТ като преминава на междинките) , в главата ми гръмна победоносно една чалга песен в която Тони Стораро пее:

ШЕСТ, ШЕСТ, ШЕСТ…..( някакъв текст )…..

ШЕСТ, ШЕСТ, ШЕСТ….( пак някакъв текст)……

Вероятно този шедьовър на музиката на 21ви век зазвуча в главата ми, защото завърших шеста на първия си цял маратон и дори влязох в призовата шесторка. Заради което аз сама на себе си си писах отличен Шест!

Изваждам си подутите стъпала от маратонките и отивам на награждаването по чорапи. Бонус към подиума е, че познавам и обичам почти всичките момичета, които са на него.

След това един човек ми казва да си сваля възможно най-бързо окървавения чорап, защото колкото повече време минава, толкова по-трудно ще сваля чорапа. Истина е – налага се да го отпоря от крака ми със сила, при което изпод засъхналата кръв на десния ми палец бликва нова кръв. Докуцуквам боса до хотела.

Шестицата, която сама си сложих не издържа дълго. Няколко човека ми казват, че с моя резултат на халф, трябва да бягам цял маратон около 3:15 – 3:20 максимум.

Така че – това е новата цел. 42 км –под 3:20.

Иначе съм съгласна с Дъглас Адамс – ако 42 е отговорът на Въпроса за живота, вселената и всичко останало, просто защото числото е „забавно“, то в моите първи 42км си отговорих на въпроса „трудно ли е да се бяга маратон“.

Не, да се бяга маратон е забавно.

Ако си що-годе подготвен, няма стена. 

Ако съм по-добре подготвена – може би няма да има стена, ако го избягам и по-добре. Ще разбера това, живот и здраве, през септември месец в Бургас. 

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?