За счупванията, тренировките и пренебрегването на сигналите на тялото

Ето, вече минаха почти два месеца откакто си счупих костите на дясната подбедрица (тибията и фибулата) на десния крак. Ако ме питате как стана, краткият отговор е:

„Не знам“. За дългия ще разкажа малко предистория.

2021г., започнах с намерение да се подготвям за участие в триатлони или поне в четири състезания през годината. Това бяха двете държавни първенства в Бургас и Пловдив и събитията „Правец Три“ и „Лъвско сърце Ултра“.

И така, цяла година най-дисциплинирано ставах всеки ден в 6.30 часа. Приготвях се излизах да бягам. Различни тренировки – „Бягане срещу наклон“; „Ускорителни“; „Фартлег, различни варианти“; „Дълги бягания“; „Темпови“ и такива за подобряване времето на 5 км за PB.

Успоредно с това ходех и два пъти седмично с момчетата от клуба „Три тийм София“ да плувам на „Техническия“, а събота и неделя ги оставях за колело по простата причина, че през останалите дни нямах толкова време.(все пак трябва да се ходи и на работа).

Е, също така задължително всяка събота или неделя участвах в някое състезание с Ния „Фурия“, обикновено планински, където се раздавах почти на макс. Няма да забравя „Мальовица Скай Рън“ 12 км, където се чудя как не си счупих краката по онези камънаци.

След завършването на „Лъвското сърце“ в началото на септември се чудех какво да ми е следващото предизвикателство и реших, че съм достатъчно във форма за да се запиша за Софийския маратон на 42 км, както и да си поставя цел за завършване от 3часа и 30 минути без да имам подготовка за такъв тип бягане.

В средата на септември участвах на Драгалевци ХЛ, където станах втори и също се раздадох на динамичното трасе. Няколко дни след завършване на това състезание, при една от сутрешните ми тренировки усетих, че нещо ме боли над глезена в точка при натиск или при стъпване на пръсти, особено докато бягам, но реших че някъде съм се ударил на някой камък по време на отминалото състезание.

Минаха една, две седмици, но болката остана. Не беше нещо непоносимо, а по-скоро неприятно при натиск, все едно имаш синина.

Продължих да си тренирам по моята си програма (без почивка в нито един ден от седмицата или може би някой път само в понеделник). По време на някое състезание разговарях с разни бегачи, които ми казваха, че и те са имали болка малко над глезена, но не са спирали, а са продължили с тренировките и след два месеца е отшумяло (М.Спасов). Реших, че мога да изкарам така два месеца, все пак имам висок праг на болка, а докато бягам се загрявам и не ме боли толкова.

Въпреки вътрешните ми самовнушения, разумът ми казваше, че е добре да отида на лекар и да ме погледне някой специалист.

И така, един ден през седмицата в началото на октомври трябваше да отида на ортопед за да ми погледне кокалчето на дясната ръка, тъй като юли месец при една тренировка с „шосейка“ се забих в една мантинела, заради едни коловози и счупих кост на малкия пръст. Тогава бях решил, че няма да си провалям плана, тъй като „Правец Три“ и „Лъвското сърце“ все още предстояха, а и докторът тогава каза, че може да мина и без операция, просто трябваше да го пазя за два месеца от преки удари и да нося шина и щеше да зарасне, но по-бавно. Естествено шина не носих, но поне успях да го опазя от директни удари.

След като ортопедът ми погледна кокалчето и го снима, каза че почти е зараснало, но му трябва още малко време. Това ме обнадежди и реших да го попитам дали може да ми погледне и крака. Направихме снимка на която нямаше никакви отклонения, препоръча ми почивка поне две седмици и мазане с разни мазила.

Тъй като съм разумен човек след два дни отидох при един мой съученик, който има физио-център в близост до НСА, а самият той е кинезитерапевт за да ме погледне.

Показах му снимката и на него и той също потвърди, че не вижда нищо притеснително. Договорихме се да направим малко физиотерапия следващата седмица от понеделник.

Естествено беше дошъл края на седмицата и с Ния планирахме състезанията за Уикенда. Тъй като тя много искаше да си подобри времето на 5 км, решихме да отидем в Пловдив на гребната база на трасето на съботното бягане на 5kmrun. Нашият приятел Сашо (Александър Наков) също беше с нас, тъй като щеше да участва и в неделя на друго състезание отново там.

Старта беше даден, като преди това огледах конкуренцията. Стори ми се, че не са толкова бързи и че имам шанс да съм първи, втори или трети, което за мен беше достатъчно. ИДЕЯТА на цялото участие беше да бъда пейсър на Ния за да си подобри тя времето, но малко преди старта тя не искаше да приеме моята тактика за бягане и затова аз промених нагласата си за състезанието. Реших, че ще си дам малко зор за да си счупя моят рекорд на 5 км, който е 19.33.

Когато беше даден старта , естествено че тръгнах бързо, представях си пейс от рода на 3.30-3.50 за първите два километра. После на третия и четвъртия исках да държа пейс около 3.55-4.00 и на последния пети да съм с 3.3—3.40 все пак беше равно и без денивелация.

Когато започна четвъртия километър видях, че всичко вървеше по план, даже бях твърдо под 20 минути, изчислих, че имам шансове за под 19.30също. Влязох в петия километър и почти виждах финала, натиснах за още малко скорост, когато на 500 метра преди финал „нещо“ стана. Както се движех със скорост от 15-16 км/час, така ми се подгъна десния крак, загубих равновесие и паднах на асфалта. Погледнах десният ми крак и видях, че нещо неестествено се подава от чорапа от външната страна на крака. Веднага разбрах, че костта е счупена и има открита фрактура. Костта не се виждаше, тъй като чорапът я покриваше. От този момент нататък започна изпитанието.

Не знам колко време точно чаках за да дойде линейката, може би 30 минути. Много хора се насъбраха около мен. Едно момче ме попита дали мога да движа пръстите на краката си и дали ги усещам. За щастие нямах засегнати нерви на първо четене. Линейката дойде относително бързо, направиха ми шина на двата крака и ме натовариха. Университетската болница се оказа съвсем на близо и направо ме вкараха за спешен прием и операция евентуално. Набутаха ми един куп с документи за подпис, както ми направиха и снимки на крака. Оказа се, че са счупени и двете кости на дясната подбедрица. Предложиха ми операция на момента и пластини с винтове за закрепване. Тъй като бях изпаднал леко в шок изобщо не се и замислих относно предложението и започнах да попълвам документите в легнало положение, както бях на носилка още.

Единствените мисли в главата ми бяха : сега следва операция (не знаех, че операциите са поне 4); после обездвижване; след това поне 2 месеца с патерици; след това раздвижване постепенно; след това физиотерапия; мускулите ми ще атрофират; сега съм в супер форма и даже си мислех за време около 19.00 на 5 километра. Какво ще стане с Асикс? Нали съм част от него. Как ще си изпълнявам задълженията? Ще мога ли да бягам отново? Как ще приберем колата в София?

Това бяха част от мислите ми към онзи момент, който се разви в рамките на 60 минути.

Докато попълвах документите, Ния проведе разговор със Зори от „Асикс“ и със Сашо и те я убедиха да намерим начин да ме закарат до София, защото в Пловдив не се знае какви „са“ точно. Това ми подейства доста отрезвяващо и се мобилизирах. Сетих се, че имам допълнително здравно и веднага се обадих на една колежка от работата Ради, която направи всичко по силите си за да ме докара в София.(Благодаря ти много) Мога да кажа, че линейката на частните фондове са топ. Моята беше с въздушни възглавници и хубав климатик.

Пътуването не го усетих, но забравих да спомена, че след като пловдивчани разбраха, че няма да ми вземат парите при тях си ме зарязаха като куче в коридора – поне един час без обезболяващи и без никакви други лекарства.

Пристигайки в болницата в София в събота привечер, естествено аз си мислех, че Ради вече е организирала екип, който да ме чака и веднага да се залавя с мене (Те не знаят ли, че аз се състезавам за Асикс, а и съм много известен).

На входа на болницата никой не ме чакаше и дори не знаеха, че идвам точно при тях. Бяха минали вече 4-5 часа от инцидента, аз нито бях закусвал, нито бях ходил до тоалетна и бях много гладен. Исках по-бързо да ми направят операцията и да започвам да се възстановявам.

Дежурният лекар дойде да ме огледа и да прецени състоянието ми. Консултира се с началника на клиниката и взе решението, че ще ме приемат, като „спешен“.

Качиха ме и ме настаниха в стая с още един човек – бивш военен и треньор по баскетбол. Общо взето мой човек – военен, спортист. Не след дълго дойде лекарят и започна да маха маратонките. Какъв ужас преживях, когато го видях да взима някаква голяма ножица, а аз бях с AsicsMetaspeedSky.

Бях решил да не му давам да среже най-бързите маратонки какво ще да става. Та нали ще ми трябват и по-нататък.

За мое успокоение, човекът сряза просто чорапа, маратонката си излезе без много зор. Отдъхнах си. Когато си погледнах крака, картинката не беше кой знае колко страшна, само където глезена ми се беше изкривил навътре стоеше някак неестествено. Даже не беше и подут много.

Тъй като костите бяха разместени (затова кракът ми изглеждаше крив в глезена) чух лекарят да казва на сестрата :“Моля, донесете екстензията“ и 5 кг тежест. Виках си какво ли ще е това!? Не след дълго разбрах …и усетих по доста болезнен начин. С дълго шило доктора проби напречно задната част на ахилесовото ми сухожилие и окачи една верига на която закачи макарата с 5 килограмовата тежест. Това беше без упойка и само с малко лидокаин локално.

След като кракът ми беше изпънат, аз също бях изпънат и не можех да мърдам ни на ляво, ни надясно. И така до понеделник – 48 часа. Няма да ви казвам как се чувства човек в тази позиция без да може да мръдне в никоя посока.

Понеделникът дойде, а с това и моята надежда, че ще ми направят операцията и ще започне процесът по възстановяване.

„Да, ама не“, както се казва. Лекарският екип се беше събрал около мен и разглеждаше „случая“. Беше взето решение, че поради факта, че има разкъсване на кожата с външна фрактура ще е необходимо първоначално да се остави раната да зарасне и да се потвърди, че няма инфекции, защото ако се направи операцията в това състояние рискът от инфекции е значителен. Наум си казах „Добре, че не ги послушах пловдивчани и настоях да си ме докарат в София“ (Благодаря на Вики, Сашо, Зори, Ния и Ради страшно много). Зарастването на подобна рана трае около две три седмици, като е необходимо костите да се фиксират. И знаете ли как се постига това?! С един уред наречен „външен фиксатор“. Представлява метална тръба с отвори и в тези отвори се навиват остри дълги винтове, които се забиват в счупените кости и по този начин ги фиксират. Като разбрах какво ми предстои щях да се разплача, полудея, да се ядосам и куп други мисли и чувства, които ме караха да не знам кога точно ще започне периодът на възстановяване. Нямах избор, каквото такова. Стиснах зъби казах на доктора, че съм готов за тази операция (монтаж на външен фиксатор).

След около час време от крака ми излизаше нещо като „радиатор“, както Ния го беше кръстила и определено беше плашещо за хората, за мен също, но аз нямах избор. Трябваше да станем приятели с „радиатора“, поне за близките две-три седмици. Успокоение ми даде и разговорът с една от санитарките, която каза, че две три седмици не са нищо. Имало пациенти , които го носели по 30-40 дни, така че да не се оплаквам много много. Даже тя самата преди десет години била чупила крак и имала подобно нещо в крака си и го носела 35 дни. След няколко дни ме изписаха от болницата и заедно с „радиатора“ се прибрахме в къщи.

Естествено няма да влизам в детайли как се ходи с него използвайки патерици, как се спи и разни други неща…

Трите седмици минаха и вече се бях подготвил за основната операция. При един от прегледите докторът ме преглежда и ме пита: „Виждам, че всичко е наред, кога ще те правя?“ Казах му „Веднага“ , ако може.

Случи се след 5-6 дни. Махнаха „радиатора“ и на негово място сложиха „брат“ му – един пирон дълъг 40 см.(Поне не се вижда) с още пет винта – два отгоре и три отдолу на глезена.

Сега кракът ми прилича повече на нормален, отколкото на закачалка за дрехи. Виждам, че отокът е спаднал и мисля че се възстановява добре. Единственото ми притеснение е, че глезенът и ахилесът са ми много стегнати, все едно са от камък и нямам пълен обем на глезена. Докторът казва, че било нормално ахилесът да се скъси, защото не стъпвам върху крака. След като започна да стъпвам на него и след рехабилитация щял да се оправи.

Не знам!!!?

Дали ще мога да бягам отново изобщо???

Преди една седмица направихме годишна фотосесия с отбора на Асикс. Изминах около 3-4 километра куцайки с патериците в Западен парк. Въпреки, че се поизморих бях щастлив, че съм навън в парка със спортисти. Много се зарадвах и когато Кремена, Зори и Здравко дойдоха в болницата да ме видят. Сладкото от горски ягоди беше уникално, а физиотерапевтът на отделението му беше хвърлил око.

С нетърпение очаквам да дойде Новата година за да махнат два от винтовете, което ще освободи малко движението и да започна да стъпвам на крака.

Какво си пожелавам за 2022г., То е ясно, да се състезавам отново и да тренирам с приятелите си, както и преди.

Ключова дума: „Стрес фрактури“.

Какво представляват стрес фрактурите и какви са причините за тях?

Получават се когато не се обръща сериозно внимание на възстановяването. При системните високи спортни натоварвания, костите нямат време да се възстановят, което води до образуването на микро пукнатини и травма, която се отбелязва като стрес фрактура. Причината от една страна се крие в нарушената костна структура, а от друга в невъзможността на уморените мускулите да поемат механичната енергия при действия като скачане и бягане.

Следва продължение…

изготвено от
portrait

Емил Йотов

"Информационна сигурност" от София

Възрастова група: 40-45
Клуб: ASICSFrontRunner/TriTeamSofia

Моите дисциплини
Полумаратон Плуване Кондиционни тренировки 10k Триатлон

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?