Който не е правил така при контузия, пръв да хвърли камък по мен! :)

Когато бях по-млада, живеех заради любовта. Бях постоянно влюбена в някого – кога-взаимно, кога - не. Връщайки се мислено назад, се чудя на себе си. Непонятно ми е защо съм си губела младостта в безсмислено обсебване и пълна липса за мотивация за каквото и да е занимание, ако то не включва обекта на пламенната ми страст.

Казвам си, че на мен вече това не може да ми се случи. Нищо и никой не може да ме разцентрова. Смятам се за мъдра, контролираща живота си жена. Или по-скоро се смятах за такава, докато една контузия ме накара да прекратя бягането за три седмици.

Временната раздяла с бягането ми показа, че съм си все същата неконтролируема ревла, каквато бях и преди. Само че сега вместо да се обсебвам от някой симпатяга, се обсебих от невъзможността ми да бягам за известно време. Разкъсаното мускулно влакно ме вкара в турбулентно състояние на нервно напрежение, плач и мрачни разсъждения за безсмислеността на човешкото съществуване.

За периода, в който бях „разделена“ от бягането, проявявах същите признаци на безпокойство, неудовлетворение и постоянна раздразнителност, които изживявах при любовна раздяла в младостта ми. Даже май и минах по 5 етапа на скръбта на Кюблер-Рос, а именно 1.отричане – 2.гняв – 3.пазарене – 4.депресия – 5.приемане. Абе, всичко си минах като по учебник. Описала съм патилата си в стил „Мило Дневниче“ по-долу:

Ден 1-3 без да бягам: Насилвам се да мисля оптимистично, че само ден-два почивка биха помогнали травмата да отмине, въпреки че физиотерапевтът ми каза 14 дни. Не-изразходената физическа енергия се натрупва в мен и търси начин да излезе. Успявам да ѝ намеря отдушник като вдигам едно скандалче на Емо. В резултат кракът като че ли ме боли по-малко. Все пак за всеки случай отказвам участието си в XL щафетата в Борисовата градина, защото все още си въобразявам, че ако „се пазя“ имам шанс да се закрепя за състезанието Garmin Pancharevo на Begach.bg. То е след 4 дни. Добре, че съотборничката ми Вики спасява отбора в последния момент. Отивам поне да гледам щафетата. Бегачите ме питат защо не бягам и „защо съм облечена така“. Някои от тях не могат да ме познаят в офисното ми облекло. Срещам още една несретна, бродеща душа, жертва на контузия. Деси Любомирова, милата, която ми разказва, как заради паузата в тренировките, спортният ѝ часовник я е квалифицирал като “DETRAINING”. Неее!!! Решавам на сутринта да пусна едно леекинко „изи рън-че“. Просто с цел залъгване алгоритъма на моя часовник, че да не ми пусне тънката обида „Status: Detraining”.

Ден 4ти без да бягам ( 22ри април): Пускам изи рън-а из квартала. Усещам как прасецът ми е много напрегнат, но все пак успявам лекичко да бягам. Светли мисли, че може би ще мога да се пусна в неделя на Garmin Pancharevo, плахо пробиват облаците в главата ми. Само ще пийна няколко болко-успокояващи, мисля си и ще си бягам в неделя…. Храс! Стъпвам накриво на една счупена плочка ( благодаря ви, община Витоша), не-доизлекуваният прасец се опъва до край. След което прави няколко конвулсии, свива се на буца с неправилна форма и застива така. Много боли! Мога да забравя окончателно за състезанието в неделя.

В офиса хлипам безутешно. Колегите ме успокояват, че „светът не бил свършил“. Техният може и да не е. Звъня на Емил да обядваме заедно. Искам да съм до някой, който би ме разбрал. По време на обяда роня горещи сълзи, които образуват малки, съскащи ями в бобената ми яхния.

Емо се е хванал с две ръце за главата. Прокарва пръсти през чисто черната си коса и ме „успокоява“ с думите, че на всички ни щяло да бъде по-леко, ако съм приемела ситуацията спокойно. С рев нищо нямало да се оправи. Да съм ходела на фитнес докато се оправя.

Лесно му е на него! Мисля си, как да има бели коси този Емил, като си няма една- едничка грижа в целия свят. Спи си, яде си, нито прасецът му е болен, нито си е спрял тренировките. Напротив – откакто аз съм контузена, не е спрял най-безсрамно да вършее из подиумите.

Вечерта, при вида на буцата осеяна с лилави петна, в която се е превърнал десният ми прасец, физиотерапевтът ми си закрива очите с театрален жест: „Не, не, не ми казвай, какво си направила, аз сам ще позная. Въпреки, че изрично ти казах да не бягаш ПОНЕ 14 дни, ти си се пуснала само за „едно леееееекичко кросче“, нали така?

Примигвам. Тоя да не ме е следил какво правя? Питам го откъде знае.

-Всички бегачи-любители сте еднакви - въздъхва той.- Като ви каже човек да не бягате две седмици, сякаш ви казва „незабавно заминавай да бягаш “. Професионалистите поне знаят как да се пазят и възстановяват, за разлика от вас.

Това вече много ме засрами и решавам и аз, барабар Петко с професионалистите, наистина да не бягам поне 14 дни, броено от този момент.

Дни 5-19 ден без да бягам. Май посвикнах да живея скучния си, скучен живот. Разведрявам го с 2-3 пъти плуване на седмица. Основното пред мен сега е да преживея психически 25/04, неделя. Денят на лелеяното от мен състезание Pancharevo Garmin run, което ще пропусна. В петък преди състезанието моята дружка Сашо Наков ми праща скрийншот от страницата на събитието. От него разбирам, че за пръв път тази година „Бегач“ са обособили подиум за ветерани 40+.

Дразни ме нарочно, люлинският проклетник. Коментарът му е „Само да не ревнеш пак“. Отговарям му с възвишените слова „Здравето е по-важно от подиумите“. А заради това, че се бъзика с мен в и без това лабилното ми състояние, му пожелавам наум Машината на Средногорието да го напердаши с финален спринт на халфа в Ст. Загора.

Иначе Наков толкова много се вълнува от нас, ветеранките, че не само знае всяка от нас и времената ни, но и ни е обособил в следните категории:

1. „Опасна ветеранка“ Дефиниция „бяга добре и изглежда добре“.

2. „Палава ветеранка“ Дефиниция „изглежда добре“. ( Поне според него всички ветеранки изглеждаме добре, да ни е жив и здрав).

След толкова дни почивка, започвам да се опасявам, че може и да изпадна от бляскавата Накова категория „опасна ветеранка“. С всеки нов ден губя форма. Знам, защото Strava услужливо ми показва една крива на моя „фитнес“, която с всеки ден почивка пада стремглаво надолу. Не искам да го гледам това. Прекратявам абонамента си в Strava. Получавам уведомление от приложението, че абонаментът ми е прекратен, но ще имам достъп до всички функции и анализи до края на предплатения период. Просто, няма изход от капана! Докато продължавам безпомощно да се осведомявам как ми пада „фитнесът“ в Strava, Наков сигурно вече е започнал да обяснява на някакви ново-изгрели ветеранки, че след травмата си, Йотова вече окончателно и безвъзвратно е минала в категория „палава“.

Абе изобщо, пред очите ми се редят кошмар, след кошмар! Сутринта на мечтаното и несбъднато за мен състезание, изпращам Емо да бяга. Не искам да ходя на място в Панчарево. Мисля си, че само като видя стартовите банери и знамена, „пак ще ревна“. Намирам минимално утешение в това да прогнозирам подиумите за AsicsFrontrunner. Казвам на Емил, че ако бяга добре, ще стане 3ти ветеран на 10км. Той бяга добре и се окачва с бронз в 40+. Също така съм предвидила, както се оказа - съвсем правилно, че Зори ще е 1ва ветеранка на 21км, Роси ще е втора в генералното класиране на 21км, Кънчо ще е на подиум в 50+ на 21, а Ачо ще е на генералния подиум на 10км.

Ако никога не се възстановя от тази контузия, мисля си горчиво, ще взема да се посветя на нов проект - бизнес със спортни залагания за софийските бегачи-любители. Бая пара ще изкарам!

Разбира се, че съвсем скоро след това се възстановявам от контузията. Двете седмици послушание ми се отплащат. Сега отново съм си аз. Щастлива съм, че съм здрава и сутрин започвам отново деня си по-най хубавия начин на света – чрез бягане. Имам доста да наваксвам, защото 3 седмици почивка са оказали влияние върху резултатите ми. Но аз обичам да си имам график с цели, по който да си действам методично и да отбелязвам прогрес. И всеки път си мисля за Симона. След дълга пауза без никакви тренировки, тя победи на 21км на Панчарево, избягвайки трасето с 10 минути по-бързо от самата себе си миналата година. Хубаво е човек да има такива примери пред него. Така повече неща изглеждат възможни и постижими.

Какво научих за себе си ли? – Че не съм толкова емоционално зряла, колкото си мислех.

Какво ще направя следващия път като се контузя ли? – Ще се опитам да си седна на задника, да си почина, и да остана спокойна. Каквото и да си мислят Garmin , Strava или вътрешните ми страхове за почивката ми, ще си напомням, че физиотерапевтът ми е по-добър съветник от тях. Не знам дали ще успея, но поне ще опитам.

Нали уроците били за това – за да се учат.

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?