Супер-силата на бягането: помага ти по пътя към най-добрата ти версия

От малка търся най-добрата версия на себе си. Тоест – хем да остана вярна на същността си, хем да се актуализирам и подобрявам това, което може да се подобри.

Трябва да си призная, че когато научих, че Една-Дама, с която не съм разменила повече от 2 думи, различни от „здравей – здрасти“ през живота си, разказва наоколо как страдам от много силни комплекси, не можах да проявя най-добрата версия на себе си. Раздразних се. Силно, в унисон с комплексите си.

Защото смея да твърдя, че аз страдам от НОРМАЛНО силни комплекси. Както повечето от нас, простосмъртните. Как въпросната Една-Дама беше успяла да ме анализира без дори да сме си говорили?

Но просто така, от чисто любопитство, разровичках в Интернет за симптоми, и потенциални диагнози, които биха породили комплексираното ми поведение. Попаднах на купчина онлайн тестове.

След като направих за забавление няколко теста….ами да ви кажа, почувствах се като Джеръм Джером от разказа „Трима души в лодката“, който е установил, че страда от всяка болест, с чиито симптоми се запознае. Ако всичко, което пишеше в нета беше вярно, аз съм съвременният вариант на героя му, но в сферата на душевните…хм как да го кажа – да речем „предизвикателства“.

След проведените бързи тестове в Интернет установих, че в най-лека степен ме беше засегнал страхът от успех. Това за съжаление, не можеше да се каже за обсесивно - компулсивното разстройство, което е вилнеело в мен откакто се помня. От една приятелка, която учи психология пък вече знаех, че съм ексхибиционист. Но нищо дотук не ме разтърси така, както фактът, че страдам от зловещо звучащия „the imposter syndrome” или преведено на български – синдромът на натрапника. Симптомите се свеждат до това, че каквото и да постигнеш, смяташ, че си го постигнал благодарение на късмет, а не заради собствените ти качества и усилия. В допълнение изпитваш силно чувство на неспокойствие, когато не правиш нищо.

Боря се с тези две вътрешни усещания всеки ден, като следвам структурирани планове и програми, за да напредвам в нещата, които ме интересуват.

Някъде средата на август казах на Митко, който ми прави седмичната програма за бягане, да започне да ме готви за халф за Софийския маратон. Той ми вдигна седмичния обем на 55-60 км, което за моята подготовка си е много.

Месец преди софийския, обаче, с моята съотборничка и приятелка Зорница се записахме за BurgasRun.

Зорница ми е ролеви модел. Не само заради дългите й крака ( които аз с любов наричам „пергелите“),както и много силни постижения ( 3:12 на маратон и 1:31 на халф). И страхотни фигури, и високи постижения се намират и сред другите бегачи. Но тя е от породата хора, които се радват искрено, с цялата си душа, на чуждите постижения и прогрес. В нея няма злоба, тесногръдие или завист. С това вече, много малко хора, особено тенденциозно парадиращите с псевдо-добродетелите си, могат да се похвалят.

Още помня статуса ми във фейсбук след Софийския маратон 2020, в който казвам, че като „порасна“ искам да стана като нея. Споделям го тук

Тя е и доста по-дисциплинирана от мен. Вечерта преди старта в Бургас в пицарията аз си пийвам едно мъъъъничко винце. Зори ме поглежда строго :

– Нийка, много си смела – как може да пиеш вечерта преди състезание!!!- Оставям чашата настрани. Преди това гаврътвам гузно остатъка, де.

Сутринта сме на старта почти час преди стартовия сигнал. Зорница ме e строила там рано, за да загреем. За мен това е нещо ново. Ние с Емил обикновено пристигаме 2 минути преди старта.

Нормален старт за мен е, карайки се ожесточено с Емо по чия точно вина ОТНОВО сме закъснели, да си слагам стартовия номер в движение и от бързина с треперещи ръце да си изпонабода бедрото до кръв с безопасните игли. За загревки и дума не може да става. Затова, да стартирам под организираното ръководство на Генерал Зорница – навреме, нахранена, ходила до тоалетна и загрята – за мен си е преживяване, граничещо с нирвана.

Трасето в Бургас е почти идеално равен асфалт. Зори отпраши с „пергелите“ си напред още отначало и съм я изгубила от поглед. Но аз не я и гоня – моето най-добро постижение на халф е с над 5 минути по-слабо от нейното. Първите километри си цъкам лекичко. Знам, че така намалявам агонията след това.

Равният асфалт прави бягането ми толкова приятно, че не усещам кога сме стигнали обръщалото и Димо ми подава вода. Генерал Зорница ме е инструктирала да пия задължително 2-3 малки глътки за хидратация, а останалото да излея върху главата си. Следвам заповедите стриктно.

Някъде на 14-15 км започвам да виждам конската опашка на Зори да се люлее пред мен, в такт с широкия разкрач на пергелите ѝ. Опитвам се да не се стряскам от мисълта, че скъсявам разстоянието помежду ни. Тя е толкова силна на дългите дистанции, че намирам за светотатство дори факта, че вече няколко минути бягам 2-3 крачки зад нея.

-Хайде бе, Нийка, какво се почесваш – Зорница ми дава едно ведро хай-файв в момента, в който се изравняваме. Хай-файва на Зори ми дава криле. Никога не съм минавала по-дружелюбно настроен човек.

Политам вдъхновено напред до 18ти километър, където крилете ми, традиционно за мен на тази дистанция,  се прекършват.

Имам чувство, че краката ми се превръщат в желязо и че движа крайниците си не във въздух, а през някакво прозрачно желе, което оказва силно съпротивление на движенията ми.

Изпитвам страстно желание да повърна собствения си мозък.

Мозъкът ми си го „връща“, като ми подава изкушаващата мисъл да спра и да походя само за мъничко. Тази игра я играя точно на 18тия км от всеки полу-маратон. Този път няма да се поддам. Всяко спиране разрушава естествения ритъм на бягането.

Знам, че трябва да натисна през болката и след малко тя ще отшуми. Колкото и безнадеждно да се усеща положението в момента. Представям си болката като тъмен 3км тунел от тук до финала, през който шофирам. Натискам педала на скоростта, колкото е останала в мен, с идеята, че колкото по-бързо стигна до финала, толкова по-бързо тунела на болката ще свърши. Както и става – след малко съм се върнала в ритъма си, болката е отслабнала, а аз финиширам първа от жените . Времето ми е 1:31:54. Сещам се, че това е времето, което си пожелах да имам миналата година, когато „порасна“ и стана като Зори.

Малко след мен и тя лети към финала с щастлива усмивка на лицето и разперени към мен ръце. Ето я. 

Прегръща ме, грееща. Имам чувство, че се радва повече и от мен на победата ми. Поглеждам към нея подозрително.

-Абе ти да не ме пусна? – колкото и да бягам, от синдрома на натрапника не мога да избягам.

Зори се държи като комунист на разпит и отрича да ме е пускала. Знам, че иска да ме зарадва и си мисля, че съм далече от това да съм „пораснала“ като нея.

След малко се оказва, че още имам да раста и по отношение на резултатите на халф. Горд собственик съм на този сертификат, който удостоверява, че съм бягала 21 км за 1:31:54. 

Но според часовниците на всички ни, трасето е по-късо. Разликите варират, но да речем усреднено - с едни 300-400 м. Така че, умножавам средния си пейс от това бягане по истинската полу-маратонска дистанция и се оказва, че това би направило 1:34. Пак с почти 3 минути по-добре от времето ми миналата година. Но пак – не е официално. Дойдох в Бургас с желание за официално подобряване на времето ми за халф.

Тръгвам си без такова. Но това бягане ми помогна по пътя, който води към най-добрата ми версия, защото ми даде увереност. Зорница ми помогна поне малко да заглуша гласчето на синдрома на натрапника.

Върнах се в София с увереност, че поне на хартия съм се доближила до цели, които само преди година ми изглеждаха абсолютно невъзможни. Увереност, че може и да не съм пораснала, но раста. Както и увереност, че има хора, които могат да преглътнат егото си, за да дадат крила на по-бавните от тях. Имам нужда от всичките тези неща и от всичката тази увереност, за да се боря със себе си, с комплексите си, егото си и слабостите си и да продължавам да се стремя към най-добрата версия на самата себе си.

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?