Всъщност, семейната конкурентка Катя

Човек не трябва да се сравнява с другите, а само със себе си. Това ще ви го каже всеки самозван коуч, инфлуенсър и разбирач от личностно развитие.

Аз обаче не знам дали съм толкова възвишена, че да практикувам това разбиране на 100%. В дни, в които съм много духовно извисена, може би го практикувам на 60%.

Но не се сравнявам с всеки. Конкурирам се само с тези, които са малко по-добри от мен в нещо. Хем да ме дърпат нагоре, хем все пак да не сме в различни категории, между които няма база за сравнение.

Идеалната за мен съперница в бягането е ( вече) моя близка приятелка. Дори сме една и съща зодия. Казва се Катя Можейко и е рускиня. На външен вид Катя прилича на мила и добронамерена сърничка. Нищо в хубавото ѝ личице не подсказва за желязната сила на волята и характера ѝ. Катя надбягва мъжете в планинските бягания, плачейки от болка, но не спирайки. Избяга първия си маратон на 41 години и без никаква подготовка за 3 часа и 37 минути. Винаги много се е възхищавала на и мотивирала от „военньици“ – още не съм сигурна какво точно е това, но мисля, че са хора, тренирани в армията, нещо като българското „военни“.

Катя я категоризирах като „съперница“ чак тази година, тъй като преди това беше несъизмеримо по-бърза от мен - тоест, не покриваше критериите ми за човек, с когото намирам смисъл да се конкурирам. Към настоящия момент сме поизравнени – аз съм по-бърза на къси и на асфалт, тя ме мачка на дълги и на трейл. Но като цяло сме съизмерими и ми е идеалната съперница, с която да се дърпаме напред.

Едно конкретно бягане тази година, което остави силен отпечатък върху мен и ме накара да се замисля за конкуренцията, беше Pancharevo Garmin Trail през лятото. И двете с Катя се бяхме записали на 10 км, а като хвърлихме един поглед на стартовите списъци единодушно решихме, че нямаме друг избор, освен да бягаме за удоволствие. Милица Мирчева, Маринела Нинева, Ивето Маджарова и Ива Петрова бяха регистрирани в нашата дистанция, а общо участничките на 10 км бяха над 110 на брой.

В деня на състезанието, на старта с Катя забелязваме, че две от непостижимо бързите за нас дами ги няма на старта. На всяка от нас плахо ѝ минава през главата – първа ще е Милица, втора ще е Ивелина, но за третата още мачът не е свирен, така да се каже. И двете знаем, че най-вероятно борбата за трето място ще се състои между нас двете.

10километровото трасе на Панчарево е изцяло бегаемо, на места има денивелация, но позволяваща скорост. След 2-3 километър, се чувствам прекрасно, имам въздух, имам сили и вървя трета при жените. Милица отдавна не я виждам, но все още виждам как много далеч пред мен се размахва конската опашка на Ивето Маджарова. Друга жена на този етап пред мен няма.

На 5тия километър, сладки еретични мисли нахлуват в мен. Брей, брей, виж ме ти. Засега съм трета жена. Ако задържа позицията си докрай, ще съм на подиум редом с две невероятни жени, несъизмеримо по-добри от мен. Ще ми остане прекрасен спомен, който да разказвам на децата и внуците.

Обикновено щом си помисля нещо по-смеличко и реалността ме удря веднага през лицето. Ама наистина веднага. В случая – 30-40 метра след като обърнах посоката на 5тия километър, видях моята любима приятелка рускиня, с детерминирано изражение на лицето, точно като любимите ѝ „военньици“ да скъсява дистанцията между нас със стабилно темпо.

Как ми се искаше да не я бях видяла, как хубавичко си бягах и как красиво си мечтаех. Сега се напрегнах. Изведнъж усетих страшната жега и пресъхналата си уста. Добре, че моето приятелче Марти ме настигна и ми даде неговата вода. Преди малко на старта му се смеех - за къде е помъкнал половин литър вода, да му тежи, докато бяга. Сега разбрах, че за всичко си има причина – Вселената е искала водата да я носи той, а да я изпия аз. Марти, благодаря! Водата ти малко ме поосвежи. Реших да не се поддавам психически, все пак все още водех за 3то място. Започнах да предъвквам мотивационните си „мантри“. Тях съм си ги взела от Инстаграм . Търкалям ги из главата си винаги щом стигна тази степен на бягането, в която чувствам, че дробовете ми ще се пръснат, аз ще се разпадна от болка, а единственото ми желание е да спра. Хайде, не да спра – но някой да ме телепортира на 100 метра преди финала.

Както не очаквам от мъж да разбере болката от раждането без упойка ( според мъжа ми Емо не боли въобще – как го знае това, нямам идея), така и не очаквам от човек, който не бяга, да разбере парализиращата съзнанието болка от мускулната умора, когато си на максимума от възможностите си. Някои неща просто трябва да ги преживееш.

Реших да стимулирам мозъка си ( нали всичко зависело от него) с познатото на всички „ Болката е временна, поражението – вечно“. Това един бегач си го беше татуирал на гърдите и много ме впечатли. Тази крилата мисъл ми даде сили за може би 300 метра, в което време часовникът ми изписка, че започвам 7мия километър. Продължавах да усещам леките стъпки на Катя след себе си. Силата на първата ми мотивационна мантра се изхаби.

Подхванах нещо по-ударно: „ Точно когато си мислиш, че не можеш да продължиш нито метър напред, си припомни, че тялото ти има запас от 40% скрита сила, която можеш да използваш“. Това не знам къде го бях чувала, но ми се струваше мноооооого силно.

Тук вече имаше един баир, на който аз от изтощение започнах да ходя. Знаех, че не трябва да го правя, понеже показва на Катя, която има стратегическото предимство да ме следи отзад , че съм много уморена. Знаех го, но 40-те % скрити мои сили не искаха да се покажат от скривалището си, където и в мен да се намираше то. С кански усилия започнах да бягам пак – погледнах часовника си - 7500 метра. Как ще я удържа онази руска машина още 2500 метра?

Пуснах най-силната си мисъл, така да се каже „тежката артилерия“ : „Виж какви са й слаби крачетата на Катя. Тя не разполага с най-силното твое оръжие – мощните ти прасци!“ Това ми помогна да издържа до средата на осми километър, където слабичките ѝ крачета окончателно надминаха мощните ми прасци.

Нямам емоционалната сила да се боря с някой, който ме задмине. Който ме мине в която и да е точка на трасето– минал ме е и до финала. Винаги съм била така – някой надбяга ли ме по трасето, рухвам психически и не мога да се боря да го догонвам. Бягам добре, само ако около мен е спокойно и никой в моята категория не напира около мен.

На финала Катя избягва погледа ми. Знам, че не ѝ е приятно, че ме е била, и то в основна битка – тази за трето място. Който я загуби е първият, не-награден. Не искам да си мисли, че ѝ се сърдя. Гадно ми е, но приятелството си е приятелство, а състезанието си е състезание. Отивам да й честитя. Тя ме прегръща и ми казва: „Ниечка, ако не беше тьи, нямаше да мога да бягам толкова добрье“.

Освен микро, да не кажа нано- утехата, че съм помогнала на Катя да бяга по-добре, от това състезание отнесох за себе си тениската на Гармин от стартовия пакет, както и следните изводи:

1. Приемай конкуренцията конструктивно. Катя направи много по-добро бягане от мен именно понеже успя да погледне на конкуренцията като на конструктивна сила.

2.Бори се докрай. Като те минат – бори се да възстановиш предимството си. Не се предавай психически. Защото колкото и да е изтъркано клишето „Болката е временна, а поражението – вечно“, то е 100% истина. Катя заслужено зае мястото вместо мен на подиума до Милица Мирчева и Ивелина. А аз ще разказвам на внуците, че съм била на 33 секунди от този подиум. Не мисля, че ще са много впечатлени от баба си.

3.Джеймс Корбет (американски боксьор) е казал : „За да станеш шампион, изиграй още един рунд“. Смятам да продължавам да бягам срещу моята приятелка Катя. Да, тя има голяма преднина пред мен – изключителната си психическа издръжливост. Но от скоро, освен силните си прасци, аз се сдобих с ново предимство – нови маратонки ASICS MetaRacer.

Катюш, внимавай – Имам нови, супер леки маратонки и с всяко бягане с тях, подобрявам вчерашната версия на себе си и вчерашните си постижения. Може би с тях вече силите ни вече ще се изравнят. Остава само да проверим!

Обичам те и те чакам на старта!

П.С. Няма как да не актуализирам този блог, тъй като от тази сутрин, аз не съм единствената в семейството, която знае какво е да се състезаваш с Катя. Мъжът ми Емо, който винаги ми се е чудел и маел защо защо не взема "просто да се стегна и да я победя тази Можейко"), днес научи от собствен опит, че това не е толкова лесно.

Емо и Катя днес се състезаваха по плуване. Снощи мислех да го предупредя, че си има работа със „Сделано в СССР“, но реших да го оставя да мине по моя път и сам да разбере.

Само оставям тук скрийншот от последвалият ни разговор във Вайбър.

В своя защита, Емо добавя, че като била малка, на Катя са й казали, че има много талант в плуването.Сега вече, когато и той знае за какво става въпрос ( колкото и да не му се вярва), смятам, че е крайно време да седнем, да обединим семейно сили и да видим как да победим тази руска машина!

Няма да е лесно, но конкуренцията е за това. За да те дърпа напред и да ставаш по-добрата версия на самия себе си до този момент, в който си толкова добър, че вече не изпитваш нужда да се сравняваш с никого, освен със себе си!

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?