Битката на титаните на състезанието " Мама и аз"

Малкият ми син много държи да е „известен“.

Основният му инструмент за постигане на „известност“ е по цял ден да пише в Google имената на членовете на семейството си, за да види дали някой някога някъде от нас е бил отразен от медиите. След като установи, че като че ли името на майка му е най-пространствено отразено в търсачката, промени сърча за себе си от „Никола Йотов“ на „Никола Йотов, син на Ния Йотова“. Смяташе, че така ще увеличи видимостта си.

Но както е казал персийският поет и учен Руми, „това, което търсиш, те търси теб“.

А в нашия случай това което търсеше Никола не само го потърси, но и го намери под формата на урок – „известен“ не се става с рефрешване на търсачката с името ти.

ASICS направиха кампания за детския модел на маратонката GT 1000 -11 и Никола, заедно с Томи (синът на Кремена и Любо), бяха избрани да получат чифт детски маратонки и да участват в професионална фотосесия. Първоначално идеята да бъде „манекен“ се понрави на сина ми – звучеше му като фасулска работа за човек с неговата външност.

След това се заредиха проблемите. Започна се със сценичната треска. Стигна се дотам братовчед му, който Никола взе за морална подкрепа по време на снимките, да му прави успокоителни масажи, които да подействат благоприятно на нервната му система и да издържи на напрежението на снимачната площадка.

Последва ново изпитание. Трябваше да се държи естествено пред камерата. И въпреки, че го снимаше Крисока, който може да накара и уловена преди няколко години скумрия да изглежда усмихнато и непринудено, най-разчупената снимка, която успяхме да изкараме от Ничи след 2 часа „манекенстване“ е това:

Накрая, като цялото това изпитание свърши, Никола се тръшна в леглото в 20:00 часа и спа непробудно до идната утрин. Помоли ме да отказвам всякакви модни ангажименти от негово име за в бъдеще, тъй като са му много изтощителни. Манекенстването не било „неговото“ нещо. Човекът взе разумното решение, че ще търси слава по друг начин. Все пак още е млад и има време да смени попрището– не е изпуснал влака като предъртялия си брат, който вече е тийненджър, а в Google още дори не са го споменали.

Съдбата така е наредила нещата, че пореден повод за „известност“ се приближава към сина ми. Ежегодното състезание на Бегач и Биодерма, което е направено специално за жени. Освен 3 и 5 км дистанции за жените, има отделна категория „Мама и Аз“, където майки и деца трябва да пробягат 3 км заедно, като бягат със скоростта на по-бавния от двойката. Тоест, по трасето трябва да се движат заедно, както и да финишират заедно. Миналата година с Никола победихме убедително в тази категория. Това го остави с впечатлението, че за нас двамата да финишираме първи на „Мама и Аз“ е наше изконно право, което ни е дадено по рождение.

Малко предистория. Моите деца са деца на новия свят и следователно не са лишени от доза меркантилност. За да мотивирам Никола да се пораздаде, миналата година му обещах 50 лв + ей тези thuglife очила, ако спечелим първо място.

Тази година, той е толкова уверен, че няма да имаме никаква конкуренция, че 50те лева, които (вече традиционно) щеше да вземе след състезанието, той си ги похарчи предварително, от моя джоб, разбира се. Просто на човека много му трябваха пари за една игра на FIFA. Той запечата сделката с уговорката, че „като“ ( не – ако, а като) спечелим първо място, няма да му плащам „такса победа“.

Аз от опит знам, че за една година време много вода е изтекла и кой знае какви бързи майки с бързи деца са се нароили, затова няколко пъти го моля да направим няколко тренировки заедно. Тези разговори вървяха по горе-долу следният начин:

Никола седи в стаята си, откъдето баща му му е казал, че няма да излезе, докато не прочете 20 страници от книгата „ Приказките на Андерсен“. Книгата е голяма, дебела и с твърди корици . Идеална е за това, като някое Дете-Манекен-Бегач-Роден-Победител я разгърне да я „чете“, в нея да скрие джойстик, телефон или някое PSP и така геймърският му процес да не бъде прекъсван от четене. Влизам в стаята му. Никола се стряска, джаджата на която си цъка, скрита в разтворената му книга изскача от книгата и прави два лупинга във въздуха над него. Черните очи на сина ми се впиват с ужас в мен, докато до мозъка му не достигне информацията, че това съм аз, а не баща му. Джаджата се приземява на сигурно в разтворената книга.

-Ох мами, така ме уплаши, реших, че си тати – Никола си знае, че за разлика от баща му, аз съм слаба ракия по отношение на дисциплината – Влизай и затворѝ хубаво вратата зад себе си. Какво искаш пак?

-Искам да излезеш с мен да потренираме малко. Нищо в този живот не идва даром, Никола, а аз искам да си спечеля хубавата награда от за 1во място – ( голям сак, пълен с козметика на Биодерма за една година напред плюс ваучер от Декатлон на стойност 150 лв). Все пак сигурно не си бягал от миналогодишното състезание „Мама и аз“, изгубил си форма.

- Не се притеснявай, мами. Нали ходя на футбол. Ние на футбола много бягаме и спираме, то все едно правя интервали там. Хайде, спокойно, ще бягам силно, няма нужда да тренирам.

След това ме праща пак да затварям вратата на стаята му, този път от външната страна.

Идва денят на състезанието. Аз съм си обула най-бързите от 10ките чифтове маратонки, които притежавам – Asics MetaSpeed Sky, той си е сложил въпросните Asics GT-1000-11, които все пак си е изкарал сам с къртовски труд.

Състезанието започва. 3 километровото трасе започва с Моста на Влюбените, следва обиколка из парка зад Хилтън и завършва пак с Моста на Влюбените. След стартовия сигнал, всички майки с деца се юрваме нагоре по моста. Ние с Никола си бягаме с умерено темпо. Не се притесняваме от тези, които са преди нас, защото знаем, че тези, които нямат много опит, бягат на макс първите 300 метра. След което окапват като круши и останалите 2700 метра редуват ходене и бягане. След първите 300 метра се случва точно така с повечето двойки. Но една майка с дъщеря, продължават да бягат със същото темпо и ни повеждат.

Юнашкото сърце на сина ми не може да издържи да го води светлооко момиченце ( все пак е син на баща си). Затова двамата даваме малко газ и минаваме майката и дъщерята, които по-късно разбрахме, че се казват Цвети и Дария. Водим ги до края на втория километър, но не с много. Чуваме ги как си говорят зад нас, тоест са много, много близо. Никола ми казва, че започва да го боли далакът. С усилие преглъщам, за да спра думите: „Естествено, че ще те боли далакът, като не си тренирал“, които напират от мен. Но няма смисъл да говорим сега. Знам колко е гадно въобще някой да ти говори като бягаш на макс, камо ли да те критикува.

Казвам на Ничи да издържи водачеството ни до Моста на Влюбените. После, уверявам го, няма да имаме проблеми. Логиката ми е, че на изкачването на моста, Цвети и Дария, които продължават да ни дишат във вратовете, няма да могат да дадат газ и там ще увеличим преднината без проблем. А след моста вече има около 100 метра до финала.

Еми….в началото на моста се започна, хора казвам ви – бегаческа касапница. Цвети ( майката) извика на дъщеря си: „Дария, сега маме“ и тия двечките дадоха газ до дупка. Подминаха ни като малка спирка и то нагоре по моста, където аз бях предвидила, че денивелацията ще ги срине. Никола, както се беше превил на две от болките в далака, се освести. Изръмжа ми да взема да „се стегна най-накрая“ ( цитат) и отпраши напред. Виждах му само подметките на GT-1000та му. Аз бях с уморени крака, тъй като малко преди това бях бягала 5 км състезателно на женското бягане. С неудоволствие установих, че това бягане нямаше да е разходката, която се бях надявала да бъде. Подгоних майката, настигнах Никола и го хванах за ръката. Сетих се, че трябва да финишираме заедно, хванати за ръка. Влачейки го за ръката към финала видях, че Цвети е спряла, за да изчака малката Дария. Всичко това се случи за няколко секунди, но за нас с Никола, на които троновете и короните ни се заклатиха, ни се стори цяла вечност. Най-накрая, от цялото меле някакси ние с Никола успяваме първи да финишираме. За втори път и последен път имаме честта, а този път и късмета, да скъсаме финалната лента. Тази година ни е бенефис, тъй като идната Никола ще е прекалено голям, за да участва.

След финала настроението в тийм Йотови е следното:

Аз се радвам за победата ни, но от женска солидарност не мога да не се възхитя на конкурентките, особено на Дария, която според мен е около 7 годишна, тоест по-малка от Никола. Ето ги и тях с майка ѝ след финала:

Никола постигна тази победа, носейки Asics GT 1000-11. Последните няколко месеца не ги е свалял от краката си, тъй като обувките му държат хладно и стъпалата му не се изпотяват въпреки летните температури. Маратонките са разработени специално за деца и Gel™ технологията в предната част на обувката предпазва стъпалата им от набиване при по-твърда настилка. Въпреки, че ги носи непрекъснато в ежедневието, формата на маратонката не се е променила с времето, като предоставя същото ниво на поддръжка на бързо растящите детски глезени и стъпала, както и когато беше чисто нова.

А на Никола, Дария, Стилиян ( момчето, което завърши трето), както и на всичките други дечица, които участваха в бягането в събота, искам да споделя още един цитат на Руми. Боравя с цитати, защото са достатъчно къси, за да бъдат прочетени дори и от деца, които „обичат“ да четат колкото и моето. Та моето послание към всички дечица от бягането „Мама и аз“ е следното:

„Малките герои побеждават своите конкуренти. Големите герои побеждават себе си.“ Руми

П.С. Снимка на Никола постигна отразяване от медия, така че вече и той е в Google:

https://www.dnevnik.bg/sport/2022/06/28/4362665_fotogaleriia_blagotvoritelno_jensko_biagane_v_sofiia/

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?