Когато „старт“ означава „финал“ и обратното!

Всички имаме няколко основополагащи момента през живота си – знаете, такива, в които времето се забавя, ние започваме да виждаме всичко около себе си на забавен каданс, докато ни удря върховното прозрение, като например „ трябва да накарам сина ми да се къпе не само в неделя“, „не трябва да ям в 2 през нощта “ или „трябва да спечеля онзи бас, на който се хванахме с мъжа ми“.

Един от тези моменти на прозрение за мен беше в първи клас и го получих на състезание по бягане. Тогава прозрях че „не трябва да приемам буквално правилата и определенията“.

До този извод стигнах един спортен полуден, когато бях първи клас. Заведоха ни в Южния Парк, където трябваше да се състезаваме на 2 км бягане. Състезанието започваше точно от точката, където в днешни дни започва съботното 5кмрън. Трябваше да бягаме 2 километра и да финишираме на стартовата точка. Стартът беше ясно обозначен с дебела бяла ивица блажна боя, която гласеше „Старт“.

Бягах с единствената идея да не разочаровам другарката Клисарска, моята класна ръководителка. Чувствах как от усилията, които полагам, крайниците ми се схващат, започва да ми се гади, а гърдите ми ще експлодират. Но не, аз нямаше да спра, аз имах висша цел - бягах не за себе си, бягах за Другарката Клисарска! С такава могъща мотивация финиширах втора, след едно момче от омразния ми 1ви „б“ клас. Или по-точно щях да финиширам втора. Точно щях да прекрача финала, когато видях, че финалната линия съвпада със стартовата и вместо „финал“, на нея пише „старт“.

Не можех да пресека тази линия! Това си беше явно нарушаване на правилата и ако за финал пресечах линия, на която пише „старт“ другарката Клисарска щеше да ми се скара, че не съм дисциплинирано чавдарче! Къде обаче беше линията, на която пише финал? Тоя дангалак Владо от 1ви „б“, който финишира първи, пред мен, пресече без никакви проблеми линията „старт“, но аз знаех, че той е хулиган и не се поведох по двойкаджийския му манталитет. Заковах се като послушно магаре пред линията за финал/старт и започнах да чакам последващи инструкции от Другарката. Докато тя ръкомахаше ядосано по мен, крещейки ми ВЕДНАГА да прекрача линията, две момичета от 1Б пресякоха линията и аз останах четвърта.

Този ден аз за пръв път през живота си разбрах, че да следваш сляпо надписи и определения без да мислиш, не само че не е похвално, а слага пречки пред собствените ти постижения. Или по-точно, кара мен самата да слагам пречки пред собствените си постижения.

Двойкаджията Владо си подръпваше златния медал и ми се плезеше от най-високото място на подиума, а на второ и трето място бяха две зубърки от „б“ клас. По принцип особено съжалявах тази на трето място, която освен, че имаше шини на зъбите, имаше и очила, а едното стъкло на очилата ѝ беше облепено с анкер-пласт, понеже имаше лениво око.

Но този ден нещата се обърнаха – тя ме надбяга. Тя беше бегач, тя беше звезда, а аз бях дъното на всички дъна! Майка ми ме прегърна и ми обясни следното:

„ Не обръщай внимание на надписи, етикети и определения – когато видиш линия на която пише „старт“, можеш да я ползваш и за „финал“, а когато видиш линия „финал“, ползвай я и за „старт“. Ако не го направиш -цял живот сама ще пречиш на себе си. Като пораснеш ще разбереш“

Двайсет и осем години след този паметен ден, бях пораснала, но не бях разбрала. Животът реши, че е крайно време да ми помогне да осъзная тези думи – пак чрез моя стар приятел – бягането.

Точно на същото място, свидетел на моето падение, в Южния парк, започна да се провежда редовно бягане всяка събота. С мъжа ми и приятели започнахме да ходим там и да бягаме 5 км.

„За колко мислиш да избягаш тия 5 километра“ – попита ме мъжът ми при първото ни участие.

Нямах представа от бягане. Замислих се. Така, на око, предположих, че за 20 минути. За основа на тази ми прогноза ми послужи един разговор, между мои колеги-програмисти, които си споделяха, че бягат 5км за 21-22 минути. А все пак нямаше как да съм по-бавна от ПРОГРАМИСТИ!

Първите 300 метра всичко беше на 6. След което силите ми започнаха да ме напускат и изпитах същото като в първи клас - крайниците ми започнаха да ми тежат, започна да ми се гади, а гърдите ми щяха да експлодират ( по-късно се оказа, че тогава хемоглобинът ми е бил 71, а желязото 2.5, при минимални референтни стойности за жени 120 и 6 съответно). Всяка крачка ми носеше неопределена болка в цялото тяло. Копнеех да спра. Според мен вече бях изтичала поне 4.9 километра и започнах да се оглеждам за финална линия – дали на нея пишеше „Старт“ или „Финал“ или „Добре дошли в ада“, нямаше никакво значение, щях да я прекрача веднага и да се свършва!!! И наистина, маркерна линия се появи, но на нея пишеше нещо много по-ужасно от „Добре Дошли в Ада“. Пишеше

„Край на първи километър. Начало на втори километър“.

В унисон с маркировката, започнаха да ме задминават всякакви хора – бегачи на възрастта на родителите ми, хора с бирени коремчета, пенсионерки, които надминавайки ме имаха наглостта и да имат достатъчно въздух, за да могат лежерно да си говорят за плетки, гоблени и кашпи с мушкато ( аз толкова много пъхтях, че не можех да кажа и дума), както и най-голямото унижение – един татко, който бягаше с двегодишното си дете „на конче“ на раменете си и ме мина в края на втория километър. Всички те бяха бегачи. Всички те бяха много по-бързи от мен.

Колко малко съм разбирала от бягане през далечната 2015, след въпросното ми първо бягане на 5 км с резултат 30:52, може да си проличи от последващия разговор, който проведох с мъжа ми. Аз си признах, че – да, резултатът ми е с някакви си 11 минути по-бавен от очакваните от мен 20 минути, но той ме окуражи, че ако съм постоянна, след около година бягане, ще мога да избягам 5 км за 25 минс.

Пфу! Хванах се на бас с него за 1000 лв, че след 10 бягания, ще бягам 5 км за 20 минути. След 10 бягания вече бягах 5 км за 29:45.

Провал. Не ми се даваха 1000 лева залудо.

Удвоих залога – предложих 2000 лева или нищо, на бас, че до края на 2016г. ще ги бягам тия проклети 5 километра за 20 минути. Още продължавах да не вярвам в метрики, в разгрявки, разтягане, отказвах да си взема часовник, да си изследвам кръвта, камо ли да си взема свестни маратонки - бягах с едни стари кецове.

До средата на 2018 продължавах да цикля на нещо от рода на 28 минути за 5 км, а за по-дълги дисциплини не можеше да става и дума. Виждах, че лихвите върху актуализираният ми бас от 2000 лв текат и се трупат, а не се доближавах особено до целта 20 минс/ 5 км. Предложих на мъжа ми да му платя чрез миене на чинии и извършване на други съпружески задължения. Той  прояви интерес, но освен това си искал и кеша. Но поне махна крайния срок от целта ми – когато успея, тогава, великодушно ми позволи той.

Стегнах се. Купих си часовник и започнах да бягам по три пъти в седмицата. 

Без особено подобрение на резултата. Направих си кръвни изследвания – крайно ниски нива на хемоглобин и желязо, много под нормата, което не беше изненада за мен, защото над 20 години бях вегетарианка. След 10тия ден на лечение на хемоглобина ми, както си бягах на 5 км без никакви очаквания към себе си, изведнъж усетих как с лекота подминавам старите ми дружки – дамите с разговорите за мушкато и манджи, на края на трети километър се напрегнах, защото чаках таткото и сина „на конче“ да ме подминат, но те не се появиха въобще. Явно бягах с по-бързо темпо, защото бягах в компанията на нови лица, които въобще досега не бях засичала на това седмично събитие. Финиширах с резултат от рода на 24:45, което според мен беше невъзможно! Оказа се, че се дължи на нормализираните нива на хемоглобин и желязо в кръвта ми.

Тогава видях как нежеланието ми да разбера повече за себе си, за кръвните си показатели, за грешките, които допускам при бягане, отказите ми да следя и анализирам показателите си със смарт-часовника – всичко това са спирачките, които сама си слагам пред себе си, като онзи ден в първи клас, когато отказах да престъпя финалната черта, понеже на нея пишело СТАРТ.

Купих си хубави часовник и маратонки. Започнах да следя и анализирам резултатите си и тялото си. Сега, когато съм на 40, бягам 5 км между 21 и 22:30. Разбрах, че няма стари, пълни или бавни бегачи. Има бегачи, които не вярват в себе си, а вярват на определения и дефиниции – както аз в първи клас се само-саботирах пред финалната черта, понеже на нея пишело „старт“, така и много от нас вярваме на определения като „стар“, „пълен“, „бавен“ и тн, които ни спъват.

Бегачи сме всички. А „финал“ много често означава и „старт“. В момента нямам търпение за финал на изолираното бягане, за да мога да започна да бягам отборно с отбора на АСИКС.

А „старт“ много често означава и чудо. Може след около още 50-60 старта и много подобрения в бягането, да успея да спечеля баса с мъжа ми и да изкарам едни бързи 2000 лв. 

Очаквам да ми ги даде в кеш.

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?