Аз и местното общество на любители-бегачи

Ако има атлет, когото бих окичила с титлата „не-човек“, това е Луз Лонг.

Не очаквам някой да знае за него. Бил е немски олимпийски скачач на дължина, който печели сребърен медал на Олимпиадата в Берлин през 1936. Сребърен, а не златен, защото помага с технически съвет на конкурента си Джеси Оуенс. Джеси има много талант, но не и опит в тренировките за дълъг скок. Съветът на Луз Лонг помага на Оуенс да избегне пореден фалстарт, което го извежда до златото. Цялата история има силен политически привкус. Било е повече от задължително Луз Лонг да вземе златото точно от Джеси Оуенс, тъй като на този двубой се е разчитало за директно онагледяване на арийското превъзходство. Така е щяло и да стане, ако Луз не беше помогнал на Джеси Оуенс да предотврати третия си фалстарт. Самият Хитлер е присъствал на стадиона, напразно очаквайки немския триумф.

Това го разбрах от филм, посветен на гения на Джеси Оуенс. Но от целия филм най-ярко впечатление ми направи второстепенният герой Луз Лонг, който се превърна в героя на моето сърце. Защото мисля, че геройство е по-лесно да се извърши, когато нямаш избор. Когато си бежанец, преследван, онеправдан, тогава искаш-не искаш извършваш геройство, за да оцелееш физически. Но много трудно е да постъпиш правилно от морална гледна точка, когато си от силната страна и имаш избор, когато можеш да се поддадеш на лесното – да манипулираш и да „мачкаш“. Точно в тази позиция е бил Луз Лонг, но не се е възползвал от нея . Един от козовете за нацистка пропаганда на Олимпиадата и фаворит на Хитлер е предпочел честната игра пред политическите дивиденти. Кратко YouTube видео  от въпросото събитие можете да видите тук.

Не мисля, че познавам човек, който би постъпил по този начин, затова определям Луз Лонг като не-човек. Не очаквам нито от себе си, нито от мои познати да проявяваме чак такова благородство, което пряко ощетява интересите и добруването ни. Но започнах подсъзнателно да си правя отметки, когато забележа прояви на спортсменство и човещина в по-малък мащаб. Такива, каквито и ние, обикновените хора, имаме силата да извършим и често го правим. Явно кой каквото търси го намира, тъй като, аз самата бях залята от море от човечност, на едно от събитията на 5kmrun, а именно XL Врана.

На XL Врана щях да си бягам по традиция късата дистанция. Тъй като не съм достатъчно духовно дорасла дотам, че да не си правя бакалски сметки дали ще стигна до подиум или не, бях сметнала, че ще бягам за 2ро или 3то място. 1во място беше ясно, че нямаше да хвана, тъй като малката Памела беше решила да дойде да се поразходи на „моята“ дистанция. Бях сметнала че с моята съотборничка Роси ще се борим за 2ро/3то място. Дадоха стартовия сигнал и аз тръгнах бързо, тъй като исках да вляза навреме в началото на трасето. Там е обособена тясна пътека, обградена от високи треволяци, която е много неудобна за изпреварване. От бързане на старта не съм успяла да си стартирам правилно часовника и съответно не знаех как се движа и на кой километър съм. Но реших, че ще си давам зор. Все пак трасето е късо и сравнително равно – ще натискам докрай. По едно време Роси започна да напира точно зад мен. Оказвах някаква съпротива известно време, но не достатъчно за да й удържа.

-Старост – нерадост – помислих си горчиво, докато вече я гледах в гръб как бяга напред с гъвкава снага и антилопска стъпка.

Нищо не ми оставаше, освен да бягам за трето място. Още имах шанс. Или поне така си мислех. В един момент усетих, че краката ми тежат все едно са направени от желязо. Изпитвах кански усилия дори да ги местя. За поддържане на добро темпо и дума не можеше да става. По принцип съм изпитвала точно такава тежест в краката, когато бягам трейл и се наложи да кача някой кален баир. Колкото и да пръхтя, аз проблеми с качванията по баирите нямам. Проблемите ми идват, когато след баира на трейла дойде равен участък, на който очаквам от себе си да бягам по-бързо. И тогава установявам, че всичките ми сили са изразходени в изкачването и сега равното го бягам с високи усилия, тежки крака и разочароващо темпо.

Но конкретния случай не беше такъв – трасето беше равно.

Продължих, редувайки бягането с ходене. Такова нещо никога не ми се беше случвало на равно трасе!!! Има една поредица за самолетни катастрофи на National Geographic. Там катастрофите обикновено започват по един и същи сценарий: функциите на самолетите последователно се изключват. Когато достатъчно от тях се изключат, самолетът започва да пада. Явно нещо такова се случва и с хората преди катастрофа: някакво определено време карах на полу-съединител, докато функциите на тялото ми една по една се само-изключваха. Първо, вече и ходенето не ми спореше. Второ, нещо започваше да се случва със зрението ми. Започнах да виждам всичко пикселизирано, все едно съм попаднала в сървъра на синовете ми в Minecraft. Дървета, алеи, облаци – всичко ми изглеждаше като направено от големи кубчета. Хората, които вече ме подминаваха на групи, ми изглеждаха ръбати като човечета от Лего.

В един момент през замъгленото ми съзнание проблесна смразяващата мисъл, че и 3то място няма да хвана, ако продължавам да „бягам“ със същите темпове. Насилих се да включа на по-висока предавка, но уви усещах как вече започвам да оплитам крачка. Последното, което помня беше как се опитвам да изчисля ще хвана ли 3то място...... ( надеждата, приятели, наистина умира последна - след тялото и мнооооого след разума). За целта се опитвах да се сетя имената на жените, записали късата дистанция на състезанието…не успях да се сетя нито едно….а за кое състезание всъщност ставаше въпрос?...............тук вече всички пикселизирани обекти в обхвата на зрението ми се завъртяха в млечно-бял фон.

В това окаяно състояние ме е намерила Ани от моя отбор. Ето я и самата нея как лети. Вероятно към мен.

Често съм гледала на клипчета в YouTube как състезатели жертват доброто си представяне  на състезания, за да помагат на бедстващи другарчета по трасетата. Знаейки колко силен е състезателния дух у човека, съм се чудела това случва ли се наистина и ако да – колко често . Вече знам, че се случва. И то често.

Следващият ми спомен е как Ани ме крепи към финала. От другата страна ме придържа другата ми спасителка - Вера. Аз кретам кротко помежду им. И Ани, и Вера няма да финишират, защото са избрали да ми помогнат, вместо да завършат. 

По пътя към финала ни пресреща цяла тълпа бегачи с угрижени лица. Искат да помогнат с каквото могат. Моята дружка 12 годишният Матейчо, който е стар мой конкурент по трасетата, е организирал да ми се донесе вода. Облива ме топла вълна – ние с Матейчо си имаме предистория. Той бяга горе-долу с моето темпо, и се е случвало да споделя раздразнено с баща си, че една леличка много се бута в краката му. А на мен, в лицето на леличката, ми се е случвало да отнасям от амбициозните лакти на Матейчо. Но всичко това няма значение, защото в трудния момент Матейчо се е превърнал в истински спортсмен и джентълмен и заедно с Ахмед, долетяха, носейки вода на леличката.

Малко след това лежа под едно дърво. Чувствам се почти като Хаджи Димитър, когато е лежал на сянка, потънал в кърви, наобиколен от чудни, прекрасни самодиви, които се грижат за него. Сещам се за поне 7-8 бегачки-самодиви, които се погрижиха за мен. Освен Ани и Вера, които не се откъснаха от мен и за момент, помня, че и Кремена, Тони Генчева и Зори излизваха неуморно шишета вода и пакетчета захар в устата ми. Кремена се тюхкаше, че няма под ръка система, за която да ме закачи. Със сигурност е имало и други самодиви, не мога да се сетя за всички, тъй като не бях в най-добрата си кондиция. Благодаря ви от сърце!

Вече възстановена, след въпросното лежане, поемане на захар, Кока Кола и вода, организаторите ми премериха кръвното. Оказва се 90/70, тоест когато капитулирах по трасето е било и по-ниско. По принцип не страдам от ниско кръвно, но в този ден злощастната комбинация от това, че си давах зор по време на месечното събитие от женския ми календар, е дало този резултат. Тази последната информация се  надявам да е полезна за бягащите дами – досега никога не съм се съобразявала с такива неща, защото смятах, че нямат отражение върху организама. Ето, че бях наказана за безхаберието ми.

Всъщност – колкото наказана, толкова и наградена. Тази случка ми показа колко добри сърца и жертвоготовни хора има сред мини-обществото на любителското бягане. Хора, с някои от които, въпреки че съм на „здравей-здрасти“ не се поколебаха да прекратят състезанието си, за да ми помогнат.

Луз Лонг продължава да е лидер в класацията ми за „не-човек“. Но вече имам и втора класация – „страхотен човек“, в която влизат всички споменати и не-споменати ( поради дупки в паметта ми от съответния ден) бегачи.

П.С. А за себе си вече знам, че дори и в моменти на пълно помрачение, състезателният дух не ме е напуснал. Когато Ани ме е намерила, аз съм оцъклила стъклен поглед срещу нея и съм ѝ казала да вземе да се стегне, понеже ако се напънем и двете сме щели да успеем да финишираме.

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?