Мальовица SkyRun – много Sky и малко Run

“Дано не Ви се наложи да я използвате” –служителката в застрахователния офис ми подава полицата за планинска застраховка, нужна за участието ми на Мальовица Sky Run. 

Няколко човека от отбора се пробвахме на това състезание, което се проведе на 15.08.2021. Имам много ярки спомени от предишното си участие там през 2019г, когато тръгнах да покорявам маршрута с едни стари изтъркани маратонки за асфалт, без никакъв грайфер. Завърших куцайки и плачейки. Ходилата ми бяха целите в кръв и мазоли. Но всичко си струваше, защото там изживях цял куп интересни истории, а също така успях да се докопам и до подиума на 14км-овата дистанция. Тази година, казвам си, няма как да не се класирам на призово място. НЯМА КАК! Първо – бягам по-бързо от преди две години. Второ – имам страхотни трейл обувки Trabuco Max, с които ще избегна несгодите, които имаше да ми поднесе теренът. А те бяха много. Профил на трасето може да видите на следващата картинка:

Първият ми аргумент се оказа, че е невалиден. Тук само първите два километра мога да ги бягам. След това започва стръмно изкачване по морени и скали. Това всъщност е най-любимата ми част от трасето. Дадено ми е да мога да катеря с лекота и тук е моят шанс да „дръпна“. От Заслон Б.А.К. обаче започва стръмно, технично спускане по тесни и отвесни пътечки, обилно поръсени с камъни. Дори и да не вземем предвид почти отвесния наклон на спускането, бягането по такъв терен за човек като мен, свикнал с гладки настилки, е огромно предизвикателство. Тук кракът рядко се приземява на гладко – обикновено стъпването е върху назъбени камъни, които нараняват стъпалото. Всяка стъпка е потенциална контузия и трябва да бъде внимателно обмислена. В контекста на този терен, фактът че бягам по-бързо на асфалт, отколкото преди 2 години, няма абсолютно никакво значение. Обувките обаче помогнаха, и то много. Пиша това ревю с кървящо сърце, мускулна треска на цялото тяло, но с непокътнати стъпала.

Състезанието започва. По стар мой навик, си отварям очите на 4, включвайки се в режим „коя жена вървя в моята дистанция“. Това, че минавам покрай невероятни природни гледки не ме докосва въобще. Ще ги гледам после на снимките.

Знам, знам. Трябва да се състезавам само със себе си и единственото нещо, което да ме интересува, да е прогресът ми спрямо предишното ми „аз“. И това го правя. Но ще ви излъжа, ако кажа, че докато бягам не си включвам радара и не започвам да държа под око всички жени на моята дистанция – 14.3 км. В този конкретен случай те носеха оранжеви състезателни номера, докато безопасните за мен състезателки на 19 км бяха със зелени номера.

С изкачването нагоре си махам слушалките с музиката. Заради голямата денивелация ушите ми ту заглъхват, ту пищят и музиката ме дразни допълнително. Суичерът и ветровката ми са вир-вода от жегата и усилията нагоре, но аз не ги махам, за да пестя време. Пак за да пестя време, почти не спирам по пунктовете. На изкачването мисля, че държа първа от „оранжевите“ състезателки. Две-три „зелени“ ме подминаха, но към тяхното подминаване съм настроена дружелюбно. По време на състезанието за мен цялата планина се състоеше от „оранжеви“, и „зелени“ състезателки. За размазан фон – планински бегачи от мъжки род и природни красоти на които би трябвало да се радвам.

На последното изкачване, което вече си е откровено пълзене нагоре по скалите, силна крампа парализира левия ми крак по цялото му протежение. Раницата ми е пълна с боклуци, които съм си взела „за всеки случай“, но за една таблетка магнезий, не се бях сетила да направя място. Залепена за скалата разтягах крака си, докато крампата не отшумя. Щеше да е нелепо да се откажа още тук. Крампата мина все едно не е била! Слава Богу! Облекчението е кратко, защото малко след това ме подминава една „оранжева“. Пфу, оставам втора ( според мен). Засега.

След малко съм на най-високата точка на маршрута и знам, че кошмарът ми започва. Слизането!

Няма шанс да го бягам – само като гледам надолу и ми се вие свят. Слизам си кротичко надолу полу-ходейки. Може пък и другите състезателки да ги е страх да спускат надолу. „Жени сме все пак“, мисля си, „Майки сме, имаме инстинкт за самосъхранение“. Навлизам в една тясна пътечка и се хващам за едно борово клонче. Опъвам го и задържайки се за него се предпазвам от изсулване надолу по морените. Чувам женско дишане зад мен – обръщам се с последни надежди това да е някоя безобидна за мен „зелена“. За съжаление състезателката е „оранжева“. Побеждавам надигналото се зло в мен, като полагам извънредни усилия да не „изпусна без да искам“ опънатото клонче в лицето ѝ. С насилена усмивка ѝ отстъпвам място да ме мине. Момичето е много хубаво, с тъмно руса коса вързана на конска опашка. Решавам да погледна как спуска… Жени ли сме били? Инстинкт за само-съхранение ли сме имали? Това момиче спускаше надолу с бързината и грацията на диво козле.

Прекратих с възхищенията като се сетих, че само още една да спусне така, губя подиума, за който, вече много ясно осъзнавах, си правех сметки без кръчмар. Тази мисъл ме кара да се „разбързам“. Разбързването ми се прояви не като по-висока скорост на спускане, а като временно замъглен разсъдък. Защото малко над хижа Мальовица, при идеална маркировка, успях да се забия в една клекова горичка.

Влязох в нея по пътечка, която съвсем изчезна сред гъстите клонаци на клековете. За да се придвижа в която и да е посока, трябваше да разтварям клоните с ръце, и да си жуля краката в трънливи растения. Вече сигурно 20ина минути се въртя из омагьосаната клекова горичка и мисълта, че изгубих толкова много време тук, докато пестях секунди дори от преобличане и гледане на гледки ме смазва. Сигурна съм, че съм загубила и временното трето място. А най-лошото е, че с това бавене сигурно ще ударя дъното на всички дъна - ще съм по-бавна от самата себе си преди две години!!! Нямам обхват на телефона. Започвам да викам из храсталаците, докато един минаващ състезател ме чува и ме извежда на правилния път.

Моят спасител не се състезава официално– пуска се тренировъчно и предлага да ме пейсва до финала. Топуркам унило до него. Той се опитва да ме мотивира – знаел, че съм можела и повече. И аз знам, но не виждам смисъл да натискам, като така или иначе изпуснах шанса за добро класиране. Остават ни около 2 км плавно спускане, което щеше да е идеално за бягане, ако настилката му не беше изцяло направена от едри планински камънаци. Помня как преди две години го бягах с кански мъки, защото стъпалата ми кървяха. Сега го бягам със свежи, абсолютно запазени от Trabuco-то ми стъпала. Днес обаче кърви сърцето ми. С моята нова дружка приближаваме финала. Обикновено това е най-щастливият момент от състезанието за мен. Този път ми е все едно. Но съм му толкова благодарна, че ме намери и спаси – без него имаше вероятност и да не финиширам. Затова му предлагам да финишираме заедно, хванати за ръце. Правим така за радост на коментатора, който обявява тържествено по микрофона:

- Иииии финал за Ния Йотова и нейния съпруг! Личи си, че това е двойка, която много се подкрепя в живота!

Поглеждам в ужас към Истинския-ми-съпруг, който е финиширал отдавна и ме чака на финала. Скръстил е ръце, тактува с крак по земята и ми се чумери. Слава Богу, шеговито. Пита ме къде успях да намеря "новия" . Казвам му – „в една клекова горичка“. Нямало да се притеснява за мен тогава, казва Истинския-ми-Съпруг. Щом и в най-дивата част на планината мога да си намирам съпрузи, ще се оправя в живота.

Такива сме ние, FrontRunner-ките, Емиле – като си обуем Trabuco Max-a ставаме неустоими, дори и насред камънаците и храсталаците!

Сега сериозно – моят спасител се казва Росен и се готвеше за някоя от ултрите – май каза Орехово. Благодаря му още веднъж и ми пожелавам успех от цялото си сърце!

Относнo Trabuco Max-а ми:

*Дроп 5мм

* Тежи 294 грама ( женският модел).

* AsicsGrip технологията в грайфера на подметката ми позволи да стъпвам стабилно на огромното изобилие от повърхности и наклони, които Мальовица SkyRun предлага ежегодно на състезателите си. За разлика от миналото ми бягане на този терен, не паднах физически нито веднъж.

* FLYTEFOAM технологията омекотяваше въздействието на отвратителните назъбени камъни и се оказа спасителна за стъпалата ми, като ги запази абсолютно непокътнати след 14 км планинско…. да речем „бягане“. Досега не съм пробвала обувка с по-успешно омекотяване от това.

* Подметката на обувката е 28 мм на петата и 23 мм и извита нагоре в предната си част. Разработена е според GUIDESOLE технологията на Asics, която леко повдига пръстите и намалява огъването на глезена, което пък от своя страна омекотява приземяването.

*Връзките на обувките не могат да се развържат в движение. Контролират се чрез механизъм за стягане, а след това свободните крайчета се прибират в скрито джобче в езика на самата обувка.

*Много важно е да си вземете един номер по-големи от нормалния ви размер.

Това е. При планинските трейлове и SkyRun-и ( не знам как е най-коректният превод – може би „вертикално бягане“) е хубаво да имаш планинска застраховка за себе си и да застраховаш стъпалата си с Asics Trabuco Max.

Останалото просто трябва да си го можеш.

П.С. Подготвяйки този блог разгледах снимки от състезанието и видях, че през цялото време съм вървяла една позиция по-назад от това, което съм си мислела. Като съм била трета съм мислела, че съм втора и тн. Просто първата „оранжева“ е била толкова напред, че дори не сме се засекли. И като стана въпрос за „зелени“ и „оранжеви“ – след финала всички те отново се превърнаха в очите ми от "зелени/оранжеви номера" в прекрасните, борбени, супер силни момичета каквито наистина са си. Искам да благодаря на Снежи ( „зелена“), която ми повдигна духа по време на мъчителното спускане и на „оранжевата“ Веси, която ми услужи с магнезий, като след финала пак крампирах зверски.

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?