Не, приятелчета – не бягам от себе си. Бягам към себе си!

Случвало ми се е мои познати с по-уседнал начин на живот да ми задават въпроса „защо бягаш“. 

Обикновено, преди да сваря да отговоря, вече съм получила отговор от самите питащи. Защо ли изобщо ме питат, щом знаят по-добре от мен.

Според тях с бягането „избивам“ за нещо друго.

Между най-често поставяните ми диагнози от пишман-разбирачите са:

„Явно търсиш да запълниш някаква дълбока празнина в себе си“

„Явно бягаш от самата себе си“

„Очевидно си обсебена от фигурата си и бягаш, защото те е страх, че ако спреш да бягаш, ще станеш „дебела““.

Честно казано, не знам коя от по-горните „диагнози“ е вярна. Според мен нито една от трите, но човек не може да е сигурен как точно му работи подсъзнанието.

Но едно нещо знам със сигурност и то е, че бягането ми носи огромно удовлетворение.

И смятам, че ако въпросните познати започнат и те да бягат, или всъщност - да практикуват какъвто и да е спорт, нездравословният им интерес към разкриването на моите душевни проблеми рязко ще намалее. Просто защото ще се почувстват добре в собствената си кожа.

Ще разберат, че спортът носи едно от най-важните неща за благосъстоянието на човек – чувството за контрол върху самия себе си.

Не е тайна, че спортът освен силно и здраво тяло, носи и редица психологически ползи за практикуващия. Няма да се спирам на дъвканата и предъвквана „бегаческа еуфория“ – чувството, че ще полетиш от щастие след края на някое по-тежко натоварване.

Поне за мен, също толкова важна психологическа полза за спортуващия е, че го поставя в позиция на контрол върху поставянето и постигането на целите си. Човек, постигнал дори и мъничка цел, се чувства много по-спокоен и удовлетворен. Бягането ми е показало, че резултат, който ми се струваше невъзможен за способностите ми преди 2-3 години, в момента го постигам по време на лека тренировка.

Резултатите ми не са нещо особено, но за мен означават страшно много.

Означават, че чрез постигането им, аз съм пречупила закоравялото разбиране за себе си, което е било например „Аз никога няма да успея да избягам 5кмрън в Южен за по-малко от 21 минути. Просто не ми е дадено. Всяка жаба да си знае гьола“.

Когато пречупиш една от тези ментални бариери вече имаш доказателство, че не всички ограничения, които си си само-поставил и в които си се вкопчвал цял живот, са истинни.

Не всичко се преодолява с бягане обаче. Един ден, моя приятелка, която учи психология, ми изпраща професионално изготвен тест за нарцисизъм. Нужен ѝ е, тъй като изготвят профили на „артистични хора“, в която графа попадаме както аз, така и характерното за групата нарцистично поведение.

Когато резултатите ми са готови, приятелката ми се обажда, за да ги сподели с мен. За нейно голямо учудване не страдам от нарцистично разстройство. Тя продължава с анализа на резултатите ми.

Нарцисизъмът е сборна комбинация от няколко фактора – желание за власт, само-достатъчност, ексхибиционизъм, суета, както и от убедеността, че „светът ми е длъжен“. Като цяло не съм събрала достатъчно точки, за да съм нарцисист. Но в две от подразделенията съм ударила максимума. Приятелката ми казва, че не съм отбелязала никакви точки в графи "желание за власт" и „светът ми е длъжен“. Аз кимам мъдро в съгласие. Оляла съм се в графа „суетност“ обаче - там съм на максимума точки. С това съм склонна също да се съглася, макар и неохотно.

- Но Нийка – заключва тя - да знаеш, че си отбелязала максимум точки и в графа „ексхибиционизъм“.

После тя допълва, че някои състояния могат да бъдат повлияни чрез терапия. Но други, които са ни вродени - каквито са при мен екстраверсия, интуиция и ексхибиционизъм - са част от психологическия ни профил и не могат да бъдат повлияни. По-добре да бъдат впрегнати в нещо градивно.

Потресена съм от самата себе си. Аз съм ексхибиционист, който не се поддава на терапия! Вярно, че ходя всеки ден в Южен, но кълна ви се - правя го, за да бягам, а не за да гоня хората в парка с разтворен шлифер.

Довлачвам се до бюрото си и се тряскам на работния си стол. Колегите се чудят защо съм разстроена.

Отговарям им, че току-що съм разбрала, че страдам от ексхибиционизъм.

Това ги развеселява. Искат доказателства. Роптаят, че никога не проявявам психологическите си отклонения в офиса пред тях.

Те се смеят, на мен не ми е смешно. Колегите, миличките, виждат, че съм разстроена. Повдигат ми духа, като ми казват че има и алтернативна на "шлиферската" дефиниция на ексхибиционизъм. Според другото определение, „ексхибиционизъм“ е подсъзнателното желание да привличаш вниманието на другите като "си разголваш душата" пред тях. Е тук ме уцелиха на 100%.

Знам, че съм такава.

Ама ако не бях - нямаше да пиша блогове и книги. Eто - впрегнала съм си разстройството в нещо градивно. Тази ми лудост няма да я излекува бягането, затова ще я облекчавам чрез писането.

Леки психологични отклонения, които ние всички имаме, и които са част от психологичния ни профил, не подлежат на терапия.

За всичко останало има различни видове спорт, има и любимото ми бягане.

Бягане не от себе си. А бягане като терапия по пътя към една по-спокойна, контролирана и осъзната версия на самите себе си.

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Още блогове

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?