Приключенията ми с MetaSpeed Sky в Пловдив

Визуализирам си непостижимите цели като купи, поставени на върха на стълбище. Към момента не мога да стигна до купата, която е на най-високата част от стълбището, а аз съм в най-ниската. Но аз не се отчайвам от далечността на целите ми. Нито пък се опитвам да гоня абсолютно непостижими към момента цели. Просто, като всяко стълбище, и моето е съставено от поредица стъпала. Всяко мъничко подобрение на времето ми на дадено трасе/дистанция представлява, образно казано, изкачване по едно стъпало нагоре към съответната цел. Достигането на серия от достижими цели незабележимо ме издърпва малко по-нагоре, вече - близо до по-голямата цел. И след като съм изкачила да речем 7 от 10те стъпала, заветната цел не е толкова далечна.

Пиша всичко това в ретроспекция, провокирана от един мой спомен от началото на 2020. Говорехме си със Сашо Наков и той ме питаше за какво време искам да избягам полу-маратон. Тогава го бягах за 1:42. Помня, че му отговорих, че целта ми е 1:30. „Това е невъзможно“ – контрира ме Многознайкото-на-всички-Многознайковци. –Това е 4:16 на километър – та ти едва-едва успяваш да избягаш 5 км с този пейс“……

Как боли като ти кажат истината, която сам не си осъзнавал! Идваше ми от яд да го заколя този Александър. Но наистина - не се бях замисляла, че към онзи конкретен момент точно това ми беше пейсът на най-доброто бягане на 5км в Южен. Бях успяла веднъж да избягам 5км с пейс 4:16 и считах това за един от най-големите успехи в живота ми. Бях почти колабирала, докато бягах. След финала се въргалях театрално в тревата поне 10 минути. Даже не можех и да си помисля да повторя този героизъм. Наистина НЯМАШЕ КАК да избягам 21 км с темпо, с което едва веднъж бях успяла да избягам 5. Или така си мислех тогава – преди почти 2 години…

…Превъртам 20 месеца, много тренировки, пот, болки и няколко чифта маратонки напред. Резултатът от комбинацията на всички тези фактори е, че съм подобрила времето си на всички дистанции и трасета на които бягам. Прогресът ми е бил постоянен, но с малки стъпки, почти незабележим за самата мен, до момента, в който си взех MetaSpeed Sky.

Тези маратонки си ги заплюх още пролетта, когато Емил получи чифт MetaSpeed Sky и направи голям скок в резултатите си. Трябваше да чакам обаче чак до септември, когато ги пуснаха по магазините в България.

Мнението ми, че тези маратонки са си направо „чийтърски“ се затвърди още първия път, когато с тях си правех тренировъчните интервали 6 х 1000 м/през 2 минути. Знам, че това е една от тренировките, които дават най-голям ефект върху прогреса ми. Но като всичко полезно в този живот, като например пиенето на колаген и яденето на елда, тази интервална тренировка ми е супер неприятна. В дните, когато трябва да я правя, се събуждам с мечти да стане земетресение, което да осуети ходенето ми до НСА. Но проклетото земетресение все не идва да ме спаси и се налага да започна тренировката. Обувам си Метаспийда и започвам бягането пораженчески, с изражението на жертвен агнец, който носи бремето на целия свят на крехките си рамене. За моя приятна изненада, до такава степен не страдам, че мислите ми се отплесват към някакви неща по работа и по някое време часовникът ми ме уведомява, че тренировката ми е свършила. Средният ми пейс от бягащата част на тренировката е 3:51, а страданието, което съм понесла е да речем 5/10. За сравнение, когато правя тази тренировка с които и да е други маратонки, пейсът ми е 3:55-58, а страданието 13/10. Също така, това е първата интервална тренировка в живота ми, в която постигам все по-бързо бягане на всеки интервал, или т.н. negative split. Обикновено сплитът ми е позитивен, за разлика от преживяването.

Навирвам глава с пораснало самочувствие. Бягам с лекота полу-маратон на Софийския, за 1:32:20. Оттам в съзнанието ми влиза едно червейче, което започва да човърка и да навива, че мога да постигна непостижимото за мен от началото на 2020 г – да избягам халф за 1:30. Мозъкът е странно нещо. Вече открито казвам, че ще опитам да избягам халф за 1:30, но все още смятам, че да избягам 21 км с пейс 4:16 ми е невъзможно. Знам, знам - става въпрос за едно и също нещо. Но формулирано по различен начин. Едната формулировка ме плаши, другата ме вдъхновява. Може би още споменът за разговора ми с Наков и безсилието, което породи в мен той преди две години прогарят съзнанието ми с това 21 Х 4:16.

Решавам ,че в Пловдив ще атакувам 1:30. Взела съм с мен и две деца, на които това ще е първият халф. Големият ми син Вики и небезизвестния Матейчо. Казала съм им да не бягат бързо, за да не фалират. Специално на Виктор казах да редува ходене с бягане. Обясних му с покровителствен тон, че ако избяга халфа за 2:30 ще е много добре „като за него“.

Стратегията ми за самата себе си е да кротувам първите 13-14 км и след това да се раздам колкото мога до края. Полагам извънредни усилия да не тръгна да се гоня с някой в началото. Слушам си музика и бягам, забила поглед в асфалта пред мен. Искам да обръщам внимание само и единствено на собственото си тяло. Вече знам, че с тези маратонки то е по-силно от обикновено.

Когато все пак повдигам поглед, се оказва, че бягам зад моята дружка Борислава от Бургас. Тъй като съм едва на 7-8ми км си повтарям, че единственото нещо, което трябва да следя на този етап е, да се чувствам комфортно. Поглеждам си часовника и виждам, че комфортното ми темпо е отлично за възможностите ми – вървя с около 4:18-4:20. Знам, че това е заради маратонките ми, които имат функция за съхраняване на енергията. С напредването на километрите виждам, че ако на някого не му е комфортно, това е Борето. Тя се обръща да огледа кой е зад нея поне по веднъж на минута. Не знам какви новости в панорамата зад себе си очаква, след като всеки път ме вижда мен, мен и пак мен. Но това не я обезсърчава да търси нови гледки със следващото си обръщане. Не мога да си обясня как успява да бяга толкова хубаво и равномерно с тези непрекъснати обръщания. На нейно място вече щях да съм DNF със схванат врат. Според мен, ако не се обръщаше, щеше да избяга халфа поне 2-3 минути по-бързо.

Някъде около 15тия км минаваме покрай едно хоро. Тук следва да отбележа, че Пловдив се представи много хубаво – по време на бягането ни разсейваха оркестри, клакьорки, народни танци и какво ли още не. Имам толкова много енергия, че едва се удържам да се хвана на хорото и да тропна едно граовско. Само фактът, че в момента съм се хванала на едно друго хоро, така да се каже, ме удържа да се включа във фолклорната веселба.

Решавам, че вече е дошло време да се мре. Вдигам скоростта. Това не убягва на Борето при следващото ѝ обръщане – тя не е човек, който се дава лесно. Вдигаме оборотите и така двечките подминаваме няколко дами, за които не съм си и мечтала, че мога някога да надбягам на която и да е дистанция. Имам сила и вдигам още скоростта – Борислава също остава зад мен. Нея също никога не съм си мислела, че мога да я надбягам.

Започвам обаче да чувствам как се разпадам. Повръща ми се. Последните 2 километра са предизвикателство за психиката ми. Някъде около 20ти км трасето минава през някакъв ПОДЛЕЗ – стълби надолу, остри завои, стълби нагоре…. Това маратон ли е, мисля си, или бягане с препятствия. След подлеза – виждам в далечината арка. Решавам, че това е финалната арка – инвестирам последните си сили да добягам до тази арка, която се оказва, че не е финална. Психически е много гадно да се събереш за последно за още няколко метра, а се окаже, че те не са били последни. Човечецът, с който бягаме рамо до рамо почти се разплака от тази несправедливост. И на мен ми се плаче. Ето ни колко сме отчаяни:

Виждаме още една арка, но ние с моя човечец вече сме печени и не падаме в капана на фалшивата надежда. Опитваме се да държим духа висок и да дадем още малко газ: арките все някога ще свършат.

Така и става - приближаваме трета арка. Три за щастие. Финал!

Край. Оцелях. Спирам си часовника и отивам да повръщам. След като свърших тази работа, двете ми стъпала крампират. Мисля си колко е хубаво, че това става след финала. След като се разтягам малко и крампите минават, тръгвам да се връщам по трасето, за да издърпам детето ми. Все пак си мислех, че той ще пробяга трасето за два часа и половина в най-добрия случай. Виктор ме опровергава, като финишира свеж, с пружинираща стъпка за 1:56! Матей е завършил 16 минути преди него. Нашата групичка се оказва много силна, защото и моето официално време за трасето е 1:31:11, но самото трасе е 21.350. Часовникът ми дава 1:30:04 за точната дистанция на халфа! Мога спокойно да кажа, че непостижимата за мен цел през януари 2020 е постигната.

Сега съм решила да гоня 1:28 – да, това прави 21 км пейс 4:10 – в момента ми изглежда много бързо за възможностите ми. Но аз продължавам да си се катеря по моето имагинерно стълбище – нагоре към новите ми непостижими цели. Имам си MetaSpeed Sky да ми помага – с него успявам да прескоча по 2-3 стъпала наведнъж. Имам си и един цитат от книгата на Марк Аврелий  „Към себе си“, който обичам да го препрочитам като нещо ми стане криво. Понякога го чета по няколко пъти на ден. Той е:

„ Ако за теб е трудно да постигнеш нещо, не мисли, че то не е по силите на друг човек. Но ако нещо е по силите на друг човек и е в съгласие с природата му, смятай, че това е и по твоите сили“.

П.С. Пращам този блог на Сашо и го питам помни ли този разговор. Разбира се, той не го помни, тъй като не е бил обидената страна в него. Но му става любопитно какво е казал - разравя в хронологията на чата ни и ми изпраща този скрийншот от "онзи разговор" от януари 2020та с думите:

- Дали не съм пророк?

Пророк си, Саше. Ето и спецификациите на „Асиксчетата“ с които пророчеството ти се сбъдна:

MetaSpeedSky спецификации:

*Повърхност: асфалт

*Дроп: 5 мм

*Тегло: 165 гр.

*Пронация: Неутрална

*Извит дизайн на подметката, който способства съхранението на енергия ( при мен това означаваше, че вместо нормалния за мен 39ти номер, ми стана чак 41.5)

*Flytefoam Blast Turbo технологията дава страхотно омекотяване

*Карбонова пластина


Снимки: @KrisoKphotography

изготвено от
portrait

Ния Йотова

Директор бизнес развитие в ZenArt VR (компания за разработка на VR) от София


Клуб: 5kmrun

Моите дисциплини
10k Полумаратон Трейл бягане

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?