Моята лична мантра или защо е хубаво да мислим позитивно.

Още, когато бях ученик и посещавах единствената фитнес зала в гр. Плевен (Благодаря за снимката на Краси Ченов, както и за това, че запали толкова много хора по спорта) винаги съм обичал да гледам хора, които спортуват. Това ме зарежда с положителна енергия. Преди години, когато бягах само в събота и по-специално на 5 кмрън, много често след работа, заедно с големия ми син Виктор отивахме с НСА. Някак си краката сами отиваха натам. Нямахме предварителен план какво да правим след като го взема от детската градина. Но все някак си успявах да се насоча към НСА и по-точно – към помощната писта, която се ползва свободно от всеки желаещ да спортува.

Въпреки, че главата ми беше пламнала от работния ден (към тогавашния момент работех все още в ДАНС) и мислех постоянно за изтичащи срокове; нови мероприятия; нови задачи за планиране; предстоящи срещи; минали срещи; писмени документи с поставени резолюции; вътрешни проверки; и куп други проблеми, които само аз и колегите си разбирахме, в момента в който се озова на пистата и започна да гледам как хората тренират, всички тези тревоги изчезваха.

Някои хора бягаха; други правеха кондиционни тренировки; трети правеха спринтове; четвърти правеха спаринги.

Изобщо, няма друго нещо на света, което така да ме мотивира и да ме откъсва от проблемите ми освен практикуването на някакъв спорт, а когато не мога - само наблюдаването му вършеше почти същата работа.

Е добре де, това с наблюдаването на спорта по-скоро беше преди. Знаете, че от октомври насам по неволя само наблюдавам спортуващите и това далеч не ми носи удовлетворението, което ми носеше едно време. Веднъж започнеш ли да спортуваш по-интензивно, движението се превръща в твоя наркотик и единственото нещо, което ти носи облекчение, е да спортуваш още. Налагането на дълъг период залежаване води до развиване на тактики за справяне със ситуацията, иначе ще полудееш.

За 6те месеца, в които бях принуден да не бягам, започнах да си превъртам лентата назад и да се сещам за моментите от бягането, които ми тежаха и които чаках с нетърпение да свършат.

Например:

Припомних си колко неприятна може да бъде една интервална тренировка – мразех да се събуждам в деня на интервалната ми тренировка, когато в дъжда или в жегата трябваше набързо преди работа да вмъкна безпричинно страдание на белия си дроб с едни бързи 8 по 800 например. Припомних си и какво ме караше да съм постоянен в изпълнението на скоростните ми тренировки – мисълта, че всяка една болезнена тренировка ме прави по-добър на истинското състезание. В този случай мантрата, която ми помагаше да не спра, беше: „Повече пот в тренировките, по-малко кръв в битката“.

По време на „заточението“ ми си мислех какво не бих дал сега да имам възможността да се помъча на една гадна интервална тренировка.

Спомних си и други трудни моменти от бягането – предстартовата треска, когато знаеш, че съвсем скоро ще дадат стартовия сигнал и не можеш да се успокоиш. Също така, по време на самото състезание - високото ниво на физическа болка, която трябва да изтърпиш, за да направиш добро състезание. Мантрата ми в такива случаи беше визуална – представям си как пресичам финалната линия. С приближаването до финалната линия си казвам – остават ми още само 5 км ( например) – ами това е една обиколка на трасето в Южен…и пак, и пак, и пак си визуализирах как пресичам финалната линия. И колко ще ми е хубаво след това.

Отново си мислех – сега, когато нямам възможност да бягам, бих дал всичко да мога да почувствам пак предстартовата треска, както и болката от бягането на макс.

Замислих се как съм взимал за даденост здравото си тяло и здравите си крака. Как не съм осъзнавал какъв лукс е да просто да си здрав и да излезеш да се пораздвижиш, да почувстваш как се ускорява пулсът ти, да усетиш прилива на ендорфини след края на мъчителната тренировка, както и удовлетворението, че не си се отказал.

Както и всичко останало на този свят, и моят период на спортно отшелничество скоро ще приключи. Вече повече от месец плувам и карам колело. От началото на април, живот и здраве, ще започна лека-полека и с любимото ми бягане. Цялото това преживяване ме научи да не приемам нищо за даденост - дори и тежките моменти от бягането ми липсваха последната половин година.

От търпението, което развих, се роди и новата ми мантра –

„ Най-голямата привилегия на света е да избираш трудностите си“.

Мантра, която ще си повтарям, по време на трудните моменти, когато отново започна да бягам. 

Имате ли лична мантра? Ще се радвам да го чуя! Оставете го в коментарите и споделете с другите как ВИЕ създавате мотивация и успех в собствения си живот.

изготвено от
portrait

Емил Йотов

"Информационна сигурност" от София

Възрастова група: 40-45
Клуб: ASICSFrontRunner/TriTeamSofia

Моите дисциплини
Полумаратон Плуване Кондиционни тренировки 10k Триатлон

Искате да научите повече за общността на ASICS FrontRunner?